Един разказ с мотиви от българска митология. Той ми донесе 2 награда на конкурса за разказ на електронното списание Сивостен през май 2004
                                                                                             М. Петров

               Беше лето 1185-то. Мизия пламтеше.

              Развълнуван от призива на Асеневци, народът се беше вдигнал срещу ромеите. За кратко време, откак Петър се беше обявил за цар на българите, беше освободена по-голямата част от Северна България. Останалата също бързо минаваше под властта на законните си собственици. Ромейските кастрофилакти отстъпваха без бой или със съвсем символична съпротива поверените им крепости. Прониариите бягаха масово към Варна и останалите черноморски крепости, откъдето с кораби поемаха обратно към Константинопол и родовите си владения.

             Старата Симеонова столица, Велики Преслав все още беше под властта на ромеите. Но не за дълго, както можеше да се съди от все по-затягащият се обръч около нея.

             Беше около два часа след полунощ. В къщата на изкупчика на жито Теофан цареше суетня. Слугите пълнеха и товареха тежки денкове с имане върху спрелите в двора големи коли. Челядта на Теофан, която бе вдигната преди няколко минути от постелите, сънено се обличаше. Носеха се тревожни възклицания.

             В двора коларите и телопазителите на Теофан, нервно проверяваха оръжията си и каишите на седлата. Самият Теофан беше застанал до голямата каменна чешма край портите и нервно подръпваше побелялата си брада.

             Пристигналият преди малко пратеник беше донесъл тревожни новини. Голяма българска войска приближаваше Преслав. Градският гарнизон нямаше голям шанс срещу нея. Още повече, че за българите градът беше не само важен административен център, той беше символ на тяхната национална гордост и самосъзнание. В него беше живял и оттук беше управлявал великият цар Симеон.

             Теофан прекъсна размишленията си и прикова очи към една току-що появила се на двора девойка. Тя беше красива българка, с висока гъвкава снага и златисти свободно пуснати коси. В ръцете си носеше грижливо сгъната рокля от тъмнозелено кадифе.

             - Божано! Божано! – извика гневно Теофан. – Какво правиш? Остави тази дреха? Няма място за нея в багажа! Нито за останалите, Марийо! – Теофан премести поглед към красивата около седемнадесет годишна ромейка, която слизаше от високият чардак на къщата.

            - Татко… - започна Мария, но Теофан и направи знак да замълчи.

            - Нямаме време! – продължи гневно изкупчика. – Хората вече напуснаха града, а ние още се бавим. Ако се забавим още малко варварите ще ни погубят! Хайде, качвайте се!

            Подканата на Теофан не беше никак излишна. Всички останали почти бяха заели местата си, а по улиците отдавна се носеше трополенето на копита и грохотът от колела.

            Божана внимателно остави роклята на една мраморна скамейка, под голяма лозница, която растеше до чардака, и хващайки Мария под ръка я поведе към очакващата ги кола. Очите на ромейката бяха помръкнали. И Божана много добре знаеше причината за тази нейна тъга.

            Мария беше влюбена в един от бившите българи наемници на баща и – Богдан. След провъзгласяването на Петър за цар и избухването на въстанието, Богдан беше един от първите, които вдигнаха оръжие срещу ромеите в околностите на Преслав. Скоро след това се разнесе мълвата, че Богдан станал водач на отбор юнаци. Възседнали своите бързоноги кончета те обикаляли пътищата, правели засади на императорските войници, прогонвали прониариите от владенията им.

            Българите благославяха Богдан, ромеите сипеха клетви срещу него. Що се отнасяше до Мария, тя имаше очи само и единствено за своя любим. Неговата смелост, рискованите му посещения в Преслав, за да я види, бяха завладели сърцето и. При последното си идване, преди около две-три седмици, Богдан и беше казал, че скоро ще я вземе при себе си. Това прибързано заминаване хвърли в ужас Мария. В опитите си да спечели поне още малко време, тя нареди на слугите си грижливо да подредят и натоварят багажа и. Заповедта на Теофан да се оставят повечето дрехи и покъщнина съвсем парализира Мария.

            Половин час по-късно колите на Теофан напуснаха Преслав и присъединявайки се към върволицата от други бежанци поеха по пътя към Варна. В изоставеният дом останаха единствено вятъра и една малка бележка. Нея предвидливата Божана бе скрила под роклята от тъмнозелено кадифе.

            Преслав отново бе български. Улиците бяха изпълнени с ликуващи хора. Носеха се песни и смехове, под звуците на барабани и гайди се виеха кръшни хора. Лееше се вино, на големи огньове се печеха цели волове и агнета.

            Опразнените ромейски домове бързо биваха заемани от български велможи и военачалници, въоръжени до зъби войници пазеха останалите празни къщи от мародери и следяха за реда в старата българска столица.

            Из домът на закупчика Теофан крачеше с мрачно изражение един мъж. Той беше исполин, як като дъб, с остри скули, които издаваха че във вените му тече отчасти куманска кръв. Тялото му беше покрито със здрава плетена ризница, шлем и скъпи, покрити с гъст слой прах дрехи – белег, че е препускал бързо и надалеко.

            До лозницата в двора беше привързан огромен жребец. Вдигащата се от хълбоците му пара беше красноречиво доказателство, че собственика му е пристигнал неотдавна.

            Шумна глъч и конски тропот извести появата на хора в къщата. Мъжът престана да обхожда стаите и излезе на чардака. Около тридесетина конници, тежко въоръжени и уморени, преминаваха през портите. Пред тях яздеше двадесет и три-четири годишен млад мъж. Той беше почти толкова широкоплещест и здрав, колкото застаналият на чардака исполин. Очите му бяха сиви като планинска мъгла, а чертите на лицето му макар и издаващи планинеца не бяха грубовати. В тях се долавяха изтънчеността и красотата на древните римляни. И това не беше учудващо. Прабабата на Добромир – така се наричаше водача на пристигналите воини, беше ромейка от един от най-старите и знатни родове.

            - Заминали са, Добромире! – изрева като ранена мечка исполина. – Никой не е останал!

            - Успокой се, Богдане! – отвърна благо Добромир и скочи от седлото. – Все ще открием някоя следа или жител на Преслав, който да знае накъде са се отправили и кога.

            - Дори и да стане така както каза, Добромире може да се окаже, че сме закъснели – малко по-спокойно рече Богдан.

            - Съмнявам се, приятелю! Тежко натоварени коли и голям керван се движат бавно. А Теофан не би рискувал да се откъсне от основното ядро бегълци. Момчета претърсете къщата! – нареди Добромир на вече слезлите от конете бойци.

            Мъжете бързо потънаха в къщата. Добромир остана за миг замислен на мястото си. После се насочи към каменната пейка, върху която Божана беше оставила роклята. Дрехата си стоеше все там, цяла и непокътната. Само няколко изсъхнали листа бяха паднали върху нея.

            Добромир повдигна дрехата, за да махне листата. Скритата бележка изпадна в нозете му. Той бързо се наведе и я вдигна.

            - Богдане! – извика той, докато очите му я прочитаха за втори път. – Богдане!

            - Какво има? – появи се на чардака исполина.

            - Тръгнали са към Варна.

            С няколко огромни скока Богдан преодоля стълбите и се озова до Добромир, сграбчвайки листчето.

            - Кога? – пресипнало излезе гласът му.

            - Преди не повече от два-три дни – отвърна Добромир, оставяйки роклята обратно на мястото и.

            - Сигурен ли си?

            - Напълно. В неделя имаше силна буря. Ако роклята беше оставена по по-рано тук щеше да е смачкана и запратена в някой ъгъл на двора. А тя е непокътната. Което значи, че къщата е напусната по времето, което ти казах.

            - Какво чакаме тогава? Да тръгваме! – Богдан пристъпи към коня си, но поставената върху рамото му десница на Добромир го спря.

            - Ще тръгнем на сутринта – каза Добромир. – Цяла седмица не сме слизали от седлата и не сме спирали да се сражаваме. И животните, и ние имаме нужда от почивка. Ако препуснем сега след Теофан може изобщо да не го стигнем.

            - Имаш право! – съгласи се с тежка въздишка Богдан. – Ще пренощуваме тук, а призори ще потеглим.

            Богдан влезе обратно в къщата. Добромир остана известно време навън, заслушан във веселящият се град и спрял поглед върху изгрялата пълна луна. Имаше чувството, че му предстои да се случи нещо важно. Но какво? Това беше въпроса, който засега оставаше без отговор.

              Пътят сякаш се губеше в безкрая. Това чувство имаше Добромир, докато се носеше начело на малкият отряд заедно с Богдан. Почти навсякъде гледката беше една и съща – закъснели с есенната оран ниви, безразборно захвърлени предмети. Тук там по пътищата се издигаха бесилки, на които се полюшваха телата и на ромеи, и на българи. Понякога на хоризонта се забелязваха черни, мазни стълбове пушек – свидетелство за опожарени прониарски чифлици. Друг път вятърът донасяше приглушени отзвуци от сражения

             Чак когато месецът се изкачи високо над върховете на дърветата, ездачите спряха за почивка. За място на бивака беше избрана малка долчинка, през която минаваше игрив поток. Стройните явори, които я ограждаха отвред осигуряваха идеално скривалище на воините от чужди очи.

             След като се погрижиха за конете си и утолиха глада си с носената в дисагите суха храна, мъжете налягаха на земята, и загъвайки се с тежките си вълнени наметки потънаха в дълбок спокоен сън. Будни останаха единствено постовите. Техните обиколки под лунните лъчи бяха почти безшумни и създаваха усещането, че безтелесни същества пазят спящите. Живият огън, който обикновено съпътстваше всеки лагер сега не бе запален, тъй като Добромир и Богдан не искаха да привличат излишно внимание. Освен това нощта беше топла. А болшинството от мъжете в отряда бяха от старопланинските села и бяха свикнали да прекарват голяма част от времето си на открито, при много по неблагоприятни условия.

             Малко след полунощ, когато на пост застъпи втората смяна часови, Добромир се събуди. Лагера все така продължаваше да тъне в тишина.

              Младият мъж обходи с поглед спящият лагер. След това стана и се запъти към започващият на няколко крачки по-нататък лес. .

               Пазачът, който охраняваше тази част от лагера – слаб жизнерадостен тракиец на име Боян, му махна приветливо. Сетне продължи да пуши малката си лула.

              Сред дърветата властваше почти гробна тишина. Единствените звуци, които я нарушаваха бяха приглушеното ръмжене на скитащите из храсталаците дребни хищници или протяжните квакания на дървесните жаби. Тук-там по клоните бяха накацали бухали и мълчаливо впиваха очи в онзи, който се осмеляваше да наруши покоя на заспалата гора.

             Изневиделица пред Добромир изникнаха някакви силуети на хора. Той бързо се прилепи до ствола на един широк дъб, ръцете му стиснаха дръжките на меча и камата. Омаян от красотата на нощта и погълнат от собствените си мисли бе допуснал невнимание. Не знаеше нито колко се е отдалечил от лагера, нито къде се намира. Приближаващите се хора правеха положението му още по-тежко. Приятели или врагове – нито единият от двата варианта не беше изгоден за Добромир, Богдан и мъжете с тях. В първият случай щеше да им се наложи да се присъединят към войските на въстаниците, за да освободят останалата част от района от ромейското присъствие. Във вторият случай трябваше да се сражават срещу много по-силен противник. Добромир беше успял да преброи поне шестдесет-осемдесет воини. А сигурно имаше и още.

             За късмет на Добромир, които и да бяха непознатите явно не отиваха в посоката, от която идваше, и в която се намираше лагера му. Малко преди да се приближат до дъба, зад който се криеше Добромир, воините възвиха надясно. След още няколко минути единствено скършените клонки и стъпканата трева показваха, че оттук е минал някой..

             Младият мъж избърса избилата по челото му студена пот и обръщайки се  пое обратно към лагера. До бивака оставаха около двадесет-тридесет разкрача, когато до слуха на Добромир долетя дрънчене на стомана. Той изтегли с проклятие оръжията си и се спусна стремително напред.

             В лагера бушуваше свирепа битка. Мъжете на Добромир и Богдан се биеха отчаяно срещу голяма група воини. Същите воини, които бе видял преди малко Добромир. Как непознатите бяха го изпреварили, как бяха пристигнали преди него, младежът не проумяваше. Но и не се замисли кой знае колко много по въпроса. Щом стъпи на поляната към него веднага се обърнаха трима противници.

            Добромир изтръпна. Това бяха хора, само че поставени под зла сила хора. Лицата им бяха побелели, очите им изцъклени. По дрехите на не един от тях личаха кървави петна. Независимо от това обаче реакциите им бяха мълниеносни, бойното им умение  на висота.

            Добромир на косъм избягна  насочен към главата му меч и намушка един от противниците си в гърдите. Той рухна тежко и повече не помръдна. Добромир се извъртя, мятайки камата си към един прокрадващ се зад гърба на Богдан враг. Острието потъна до дръжката в челото на нападателя. Подобно на посеченият преди миг от Добромир неприятел и този рухна без да издаде звук. Камата още летеше, когато Добромир посече втори нападател и избягна ударът с брадва на третият от противниците си. Сетне се завъртя на пета и с все сила заби острието на меча си между ребрата на воина с брадвата. Той се свлече по очи. Веднага още врагове, може би към десетина и повече се хвърлиха към младият мъж.

            Добромир размаха меча, решен да продаде скъпо живота си. От различни краища се появяваха все нови и нови врагове, а числеността на отряда му намаляваше. Нито мъжеството, нито свирепите викове, с които се окуражаваха другарите му помагаше. Един след друг мъжете падаха на земята, а кръвта им бързо попиваше в пръстта.

             Пред Добромир се изправи изключително едър воин, въоръжен с боздуган. Добромир успя да парира, целящият да разбие черепа му удар. Ударът обаче беше много силен. Мечът излетя от ръката му и тупна далеко от него. Мълчаливият воин вдигна отново боздугана си. Но не можа да нанесе удар. От гърдите му щтръкнаха около дузина къси черни стрели. Той се срина на колене. В същият миг върху него скочи някаква дребна фигура. Блесна острието на дълъг нож. Очите на мълчаливият воин угаснаха.

              Добромир смаяно се огледа. От гората излизаха множество рошави същества, чиито облекла се състояха само от кожи или груби набедрени препаски. Неколцина от тях носеха някакви подобия на ризници. Лицата им не бяха красиви, в тях се смесваше животинското и човешкото. Създанията бяха въоръжени с малки лъкове, дълги ножове, къси копия и обли щитове. Движеха се бързо и издаваха гърлени ръмжащи звуци.

             Добромир преглътна тежко. Таласъми! Беше слушал много приказки за тях, но никога не беше предполагал, че изглеждат по този начин, и че някога изобщо ще ги види наяве. Той погледна към нападащите таласъми, които вече почти бяха прочистили поляната от мълчаливите воини, а след това отправи изпълнен със съжаление поглед към меча си. Беше прекалено далеко.

             Едно от създанията, същото което бе прерязало гърлото на воина с боздугана, улови погледа му. След това с два бързи скока се озова до меча и го вдигна. Преди Добромир да се опомни таласъма беше пред него и му го подаваше. Недоумението на младият мъж стана още по-голямо.

             - Вземи оръжието си потомъко на Сеслав! – разнесе се ръмжащият глас на създанието. – И не се страхувай за живота си, нито за този на приятелите ти. Няма да им навредим.

             Добромир огледа другарите си. Тези, които бяха оцелели гледаха не по-малко невярващо. Никой от тях обаче не бе ранен, нито пък заплашван от таласъмите. След като бяха избили мълчаливите воини, таласъмите се бяха оттеглили по краищата на полянката. Само неколцина бяха останали на мястото на битката и гледаха към изправилият се пред Добромир техен другар.

            - Откъде знаеш кой съм? – попита Добромир.

            - Откъде ли? – излезе нисък смях от гърлото на таласъма. – Та аз наблюдавам теб, и родените преди теб от доста отдавна.

            - Защо?

            Таласъмът погледна към взелата да избледнява луна.

            - Все още е нощ. А през нощта силите на злото са много силни и чуват всичко. Почакай да изгрее слънцето.

            Той бързо се отдалечи към очакващите го таласъми.

            Добромир се приближи до Богдан и останалите воини. Никой не каза нищо, но от нямаше  нужда от приказки. Телата на загиналите им другари трябваше да бъдат погребани така, както повеляваше християнската традиция, независимо от присъствието на странните същества от приказките. Воините хванаха щитовете си и започнаха да копаят в рохкавата мека пръст.

            Когато първият слънчев лъч огря полянката, на нея вече се бе издигнала голяма могила, затрупан с камъни. На върха и вместо кръстове от дърво бяха забити мечовете на загиналите бойци.

            Телата на убитите нападатели бяха отнесени някъде от таласъмите. Къде – никой не попита, нито пък пожела да узнае.

            Таласъмът, който беше заговорил Добромир отново се появи.

            - Сега вече може да ти разкажа, защо те следя Добромире? Но вие май се каните да тръгвате? – съществото любопитно изгледа конете, около които сега сновяха оцелелите воини от отряда.

            - Да, бързаме! И нямаме време да слушаме глупости! – сопна се изправилият се наблизо Богдан.

            - Всеки решава какво иска да чуе, или не. Но ако искаш да узнаеш, къде се намира красивата Мария, и каква беда е надвиснала над главата и, съветвам те да чуеш разказа ми, Богдане – показа бисерно белите  си зъби таласъма.

            Едрият мъж застина с отворена уста. Сетне бавно се отпусна на един близък камък до Добромир. Останалите воини оставиха конете и също се приближиха.

             - Историята е прекалено дълга, а ние имаме прекалено малко време, за да я разказвам в подробности – започна таласъма. – Затова ще бъда възможно най-кратък. Преди години, твоят пра-пра дядо Добромире надвил зла сила в Мечето усое. За благодарност владетелите на нашият свят му дали ключ, който трябвало да бъде използван един ден от негов потомък. Защо не му казали. Аз също не знам. Когато ме изпратиха в света на хората ми заповядаха само да следя потомците на Сеслав. Беше ми казано, че избраното дете ще се роди в определен ден, когато луната бъде скрита от очите на смъртните, в час когато силите на Мрака и Светлината са равни по мощ.

Ти, Добромире се роди в определения час. Но заедно с теб се роди и още едно дете. То беше потомък на една от най-ужасните и зли вещици. Беше се родил злодей. Но, уви това не беше злодей, изтъкан  от обикновени човешки страсти. Това беше създание носещо в себе си и част от магията на вълшебният свят.

               Двамата с него израснахте в света на хората. Но за разлика от теб, това дете на Мрака водеше двойнствен живот. Живееше не само в света на хората, но влизаше и в света на приказните създания. Причини много беди и започна да плете ужасни мрежи от козни и предателства.

              Само по себе си това Дете на Мрака не притежаваше силата на нито един от властелините на приказния свят, нито пък на някой от човешките владетели. Но независимо от това, в известна степен то беше много по-силно. Когато над живота му в приказния свят надвиснеше заплаха, то бягаше в света на човеците. А когато го заплашваха хора, винаги намираше убежище в Света на приказните създания. Това движение между двата свята го превърна в голяма опасност. Опитите да вълшебните създания да се справят с него се оказаха безуспешни.Независимо от силата си, повечето от тях не могат да напуснат своето царство. Обикновен човек също не можеше да се справи с него. Онези, които понечиха на му се противопоставят бяха или безмилостно унищожени, или пречупени и превърнати в негови покорни слуги. Тези воини срещу, които се бихте бяха точно такива.

             Единствено човек, имащ способностите да се движи между света на приказните създания и света на смъртните може да бъде достоен противник на тази зла сила. И този човек си ти, Добромире! Ти имаш ключ за нашия вълшебен свят, а силата ти макар и необвързана с магия не отстъпва на това тъмно създание. Както казах и преди малко, двамата с него сте родени в час, когато между силите на Светлината и Мрака цареше равновесие. Но преди да се изправиш срещу него, ти първо ще трябва да се пребориш с някои от неговите най-ужасни слуги. Един от тях пази входа към света на приказните създания. Той също така държи прекрасната Мария.

             - Къде? – подскочи Богдан. Очите му искряха.

             - Недалеко оттук, в една стара воденица. Но изслушайте ме до края! – вдигна ръка таласъма. – Аз и моите другари, няма да можем да дойдем с вас и да ви помогнем да освободите момичето, тъй като около воденицата има заклинания, които ни възпират. Самият враг срещу, който ще се изправите не е за подценяване. Воденицата служи за сборище на една от най-големите разбойнически дружини. В нея има към тридесет-четиридесет отчаяни главорези. Техният водач, слугата на твоя противник Добромире, е върколак – при това много опасен. Битката ви ще бъде тежка, затова бъдете предпазливи.

             След тези думи таласъмът се отдалечи, потъвайки в гъстата гора. Другарите му го последваха.

             - Май е време и ние да тръгваме – каза Богдан и стана.

             - Да тръгваме, но накъде? – обади се един от воините на име Вълко. – Натам накъдето ни каза онова изчадие. Защото за мен, това с което говорихме си беше тъмна сила. – Вълко се прекръсти. Повечето от мъжете последваха примера му.

             Свиреп огън блесна в очите на Богдан. Добромир обаче превари приятеля си.

             - Има ли значение накъде ще поемем? Рано или късно следите пак ще ни доведат до мястото, където се намира момичето. И, ако това е същата воденица, за която говори таласъма какво ще спечелим, ако се забавим. Нищо! А девойката и другите пленници, които са във воденицата могат много скоро да бъдат погубени от разбойниците, ако не им се притечем на помощ. Нима някой от вас иска това да се случи?

             Вълко пристъпи неловко. Смущение обзе и останалите воини.

             - На конете! – заповяда Добромир.

            Мъжете бързо се метнаха на седлата. Минута по-късно силно намалелият отряд напусна мястото на нощната битка и на срещата с таласъмите и пое отново по прашният друм.

            - Къде по дяволите се намира тази воденица? – гласът на Богдан проехтя като гръмотевица.

            Добромир повдигна глава, но не отговори. Беше вече късен следобед, а те не бяха намерили и помен от следа, която да подсказва, че наоколо е имало селище, или каквито и да било човешко присъствие. Добромир вече започваше да се пита дали срещата с таласъма не е била среща с наистина зла сила, която е имала за цел да ги вкара в някоя ужасна клопка.

             - Ездач! Идва ездач! – разнесе се гласът на Вълко.

              Всички погледнаха в посоката, в която сочеше ръката на воина. Една петниста кобила бавно приближаваше. Върху гърба и се беше отпуснал дребен конник, наметнат със сиво-черен овчарски ямурлук. Макар и далеко бе видно, че е накрая на силите си.

              Добромир леко побутна с пети жребеца си. Животното се стрелна като буря напред. Останалите ездачи също го последваха. Но в цяла Мизия нямаше кон, който да се мери по бързина с враният жребец на Добромир. Конят беше представител на прочутата арабска порода, животни които се отглеждаха за шейхове, и които струваха няколко пъти теглото си в златни перпери. Него младият мъж бе получил в знак на благодарност от един иноверец – везир на велик султан, задето спаси живота му и този на дъщеря му в коварните улици на Солун.

              Жребеца бързо преодоля разстоянието до приближаващият ездач. Щом се озова до него, Добромир протегна ръка, за да го подкрепи. Тъкмо навреме. Конникът изпусна юздите и залитна. Качулката на ямурлука му падна и пред Добромир се разкри едно красиво, пребледняло женско лице. За миг той трепна, сетне бързо издърпа жената на седлото пред себе си.

              - Божана! – отекна гласът на Богдан, и след секунда, той застана до Добромир.

              - Познаваш ли я? – запита младият болярин и подаде припадналото момиче на Вълко и още един воин. Те грижливо го поеха и го положиха върху меката трева. Добромир слезе от коня и коленичи до девойката, отпушвайки меха с вода.

              - Разбира се, че я познавам! – отвърна Богдан, също слизайки от коня. – Божана е най-вярната дружка на Мария. Тя сигурно знае къде я държат в плен…

              Добромир напръска лицето на момичето с вода. То нададе тих стон, клепачите му потръпнаха и след малко две красиви очи объркано примигнаха срещу слънчевата светлина. Гледката на брадясалите лица на мъжете и проблясващата стомана, го накараха да нададе ужасен писък.

              - Не се страхувай! Ние сме приятели! – каза Добромир и махна с ръка към воините. Те бързо отстъпиха назад.

              - Да, вече си в безопасност! – обади се Богдан.

              Божана се обърна към този, когото познаваше. Тревогата почти изчезна от лицето и.

              - Значи сте намерили бележката ми – рече тя.

              - Да! А сега, след като намерихме теб, ще освободим и Мария и останалите. Накъде се намира воденицата?

              - Откъде знаете за воденицата? – изненада се девойката.

             - Дълга история. Сега е по-важно да стигнем до тази воденица преди залез слънце, и да се разправим с разбойниците, които държат изгората ми – изръмжа Богдан. Колко път има до воденицата?

            - Не повече от час езда в североизточна посока. Боя се обаче че няма да бъдете достатъчни, за да сломите разбойниците. Те са два пъти повече от вас. А до залез слънце сигурно ще се върнат и останалите.

            - Значи във воденицата сега има около двадесетина мъже – поглади брадичката си Добромир. – Добре, имаме шанс с един бърз удар да се справим с тях, а след това да посрещнем както трябва и останалите. Колко пленници има в тази воденица?

            - Около четиридесет. По-голямата част са жени и деца. Но има над дузина войници и колари от кервана на Теофан. Сигурна съм, че те ще се бият. Както и аз!

            Добромир погледна изненадано момичето.

             - Не ми ли вярваш? – девойката извади изпод ямурлука си един нож, по чието острие имаше засъхнала кръв. -–С това намушках един изверг, който се опита да поругае честта ми – пламна огън в очите и. - След това избягах в гората и се скрих в една затулена пещера. Там престоях два-три дни, тъй като през това време разбойниците ме търсеха. Чак днес следобед успях да се измъкна, вземайки кобилата на един заспал разбойник-постови.

             - Проявила си голяма смелост! – Добромир леко се поклони. – Но ще е добре, ако в бъдещата схватка стоиш настрана от мечовете и стрелите. Ако искаш да ни помогнеш, може да ни помогнеш, като се погрижиш за жените и децата. Те ще бъдат много уплашени.

              Божана не отговори. От устните и се отрони само една тежка въздишка.

             - Да потегляме! – извика Богдан и пръв даде пример, възсядайки коня си.

             Добромир също възседна своя жребец. Божана понечи да се качи на своята кобила, но младият мъж я спря.

              - Това животно е много уморено и старо – каза той. – А ние ще се движим бързо. Ще яздиш с мен! – той протегна ръка и повдигна Божана поставяйки я зад гърба си.

              - Добре! – отвърна тихо момичето, а по бузите му изби лека червенина.

              Ездачите препуснаха през равното поле.

              Воденицата се бе сгушила сред дебрите на величествена гора. Тя беше голяма и стара. Издигаше се на левият бряг на силно затлачена река. На десният бряг имаше някакви обрасли в зеленина руини – на чифлик или малко село – трудно можеше да се определи. Едно беше сигурно – воденицата беше тук много отдавна, може би още от времето на първите българи по тези земи. Това личеше и от изронените воденични камъни, и от изтърбушените стени. През някои от дупките се виждаха грубо сковани бараки или покрити с животински кожи навеси. Мяркаха се мъже по долни ризи, носеха се груби смехове и звън от ковашки чукове.

              - Тези момци май са много смели, или глупави! – каза Богдан и огледа покривите на постройките. – Като изключим онези двама пияници, които удушихме при брода, не виждам стражи.

             -  Може би онова, което ни каза онзи странен приятел е било истина – подсмихна се Добромир. – И разбойниците разчитат повече на невидимото, отколкото на видимото. Е, да им покажем колко са остри мечовете ни. В атака!

              Със силни крясъци малкият отряд излезе иззад прикритието на дърветата и препусна в бесен галоп срещу воденицата.