Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.03.2007 22:12 - Горското цвете
Автор: silverwolf Категория: Хоби   
Прочетен: 438 Коментари: 0 Гласове:
0



Магьосникът Роик се отпусна в тапицираното с черно кадифе кресло, скръствайки ръце под брадичката си. До полу-нощ оставаха не повече от четири часа. После ТЯ, щеше да бъде негова.

              Тънка усмивка плъзна по устните на Роик. Още откакто беше научил за нея, той започна да гради своя капан. Правеше го бавно, прецизно, с течение на години. Проверяваше внима-телно и най-малкото късче информация и пръскаше купища богатства за поддържане на цели армии от ловци и шпиони. Естествено всичките му действия бяха пазени в тайна от Братството. След провалът на Великия Магистър преследването и беше забранено, а ТЯ обявена за Свещена Богиня. Малцината, които дръзнаха да нарушат забраната загинаха от ужасна смърт на границите на Нейната долина. Но Роик никога нямаше да повтори грешката на онези глупаци…

             - Калмира е тук, господарю! – разнесе се сух, безплътен глас.

             - Пусни я! – нареди кратко Роик и завъртя креслото си срещу вратата.

             Двете високи, боядисани в пурпур крила безшумно се плъзнаха встрани, и през обленият в златиста светлина вход пристъпи една жена. Тя беше с ръст малко над средния, с младолико лице и черни очи. Косата и беше синьо-зеленикава, къса, със завити навътре краища. Тялото и беше почти пълна загадка, тъй като цялото беше покрито със здрави плътни доспехи. Под лявата си мишница жената носеше посребрен шлем със забрало, покрай рамото и се спускаше къса кафява наметка. Кинжал в скъпоценна ножница и малък двуостър меч се полюшваха върху широкият и кожен колан.

             - Приветствам с добре дошла, великия воин Калмира в моя скромен дом! – разнесе се леко металическия глас на Роик.

             Жената го изгледа презрително.

              - Спести ми остроумието си, магьоснико! Знаеш, че съм длъжна да се подчинявам на заповедите ти, защото държиш сестра ми като заложница. Но някой ден, аз ще я открия и освободя. А после ще те убия.

 

              - О, стига! – махна с ръка Роик, сякаш прогонваше досадно насекомо. – Не те повиках тук, за да слушам отново глупавите ти заплахи, нито пък да ти се подигравам. Искам да ти предложа нещо.

             - Какво?

             - Свободата на сестра ти и твоята независимост.

             Калмира леко отстъпи назад, изненадана от чутото.

             - Не се шегувам! – продължи сериозно Роик – Виж!

             Магьосникът насочи ръката си към малкото бистро басейнче в центъра на стаята. От обсидиановият му продълговат пръстен изскочи ярък лъч. В мига, в който докосна водата се вдигна висока пелена от пяна и разноцветни пръски. После пелената изчезна и на мястото и се появи усмихнато младо момиче. То беше седнало с подгънати крака върху една шарена черга и си играеше с едно пухкаво тигро-лъвче.

             За няколко секунди изображението се задържа. Сетне се разпадна на множество светлинки. Те се завъртяха вихрено, и няколко мига след това се превърнаха в град с белокаменни къщи и дворци с кристални куполи.

             - Както виждаш, сестра ти се чувства добре в Исканир – заговори отново Роик – Забавлява се и очаква да отидеш да я вземеш.

             - Какво трябва да направя? – запита с тежка въздишка Калмира.

             - Да ми доведеш Горското цвете.

             - Но това е неизпълнимо. Часът…

             - …на появата и наближава. И аз знам точното място. Ти само трябва да я уловиш и да я предадеш на моите хора. В замяна на това ще получиш пропуск за Исканир и свободата на сестра си.

             Калмира погледна към отново появилото се изображение на момичето с тигро-лъвчето и произнесе една единствена дума:

             - Приемам!

             - Мъдър избор! – изръкопляска Роик – Така няма да ми се наложи да изпращам Екзекутор в Исканир.

             Очите на Калмира проблеснаха зловещо. Когато обаче заговори, гласът и бе равен и лишен от емоции.

             - Ще се постарая да останете доволен от мен, господарю!

             Жената-воин се поклони ниско.

             - Не се и съмнявам, че ще положиш всички усилия, Калмира. Сега върви! “Кондор” те очаква във вътрешния двор, за да те отнесе до долината. На борда му ще намериш всичко онова, от което се нуждаеш.

             Калмира кимна и напусна залата. Веднага щом вратите се затвориха зад гърба и, Роик притвори очи, изпадайки в транс. Въпреки че нямаше да вземе лично участие в лова, той щеше да го наблюдава чрез своите вълшебни очи.

 

X X X X X

 

             Величествените клони на екантите се сплитаха, образувайки един причудлив свод. Червеникаво-оранжевите им фуниевидни цветове излъчваха тежък, запленяващ аромат, а гладките им жълто-белезникави листа искряха меко под лъчите на двете сини луни. Искрящите на небосвода звезди си съперничеха по яркост с кръжащите около стволовете на дърветата големи рояци светулки. Ревовете на излезлите на лов хищници, писъците на жертвите и песните на нощните птици се смесваха в един зловещ и едновременно с това запленяващ концерт.

             Калмира рязко дръпна юздите на лоцефа си. Животното разтърси тежката си, покрита с шипове глава и след като издаде няколко приглушени гърлени звука застина неподвижно.

             Калмира свали шлема си и обля главата си с вода от закаченият на седлото и мях. Скоро щеше да съмне, а тя все още не беше открила следи от Горското цвете. Това означаваше, че или Роик не беше определил правилно мястото, или че тя беше пропуснала нещо, въпреки…

             Нежна мелодия, долетяла сякаш от множество кристални камбанки накара Калмира да замръзне. Жената воин остави внимателно мяха на мястото му, и плъзвайки се от гърба на лоцефа си, предпазливо се запромъква напред.

             Около петдесет ярда по-нататък дърветата внезапно свършиха. Калмира с мъка се въздържа да не възкликне от изненада. Поляната, която се разкриваше пред погледа и беше голяма и изпъстрена с чуден килим от разнообразни и ярки храсти и цветя. По средата и имаше голяма златно-виолетова роза. Чашката и беше широко разтворена и върху меката и подложка от тичинки беше седнало стройно, младо момиче. То имаше сребриста, гладка кожа, зелени устни и очи. Късите и тънки шипове, които стърчаха от двете страни на тънката му грациозна шия също бяха зелени. Момичето нямаше коса, но това ни най-малко не намаляваше красотата му. Четиривърхата звездичка, която проблясваше между дъговидните му вежди и златната полудъга от дясната страна на лицето му, му придаваха своебразен чар. Никаква дреха не скриваше хармоничното му, съвършено тяло.

             Малко ято птички-пауни беше накацало покрай момичето и изпълваше въздуха с чудните трели, които беше чула преди малко Калмира. Жената-воин разтърка очите си. Никога не бе предполагала, че високомерните птички-пауни могат да пеят така прекрасно, нито пък че съществува такова прелестно създание, като седналото в розата момиче. Би било престъпление да го предаде в ръцете на Роик. Но от друга страна, това беше цената, която трябваше да плати, за да получи сестра и свободата си.

             Калмира свали от гърба си тънката, обвита в приспиващо заклинание мрежа и изскочи от скривалището си.

             Краката на жената-воин още не бяха докоснали цветния килим, когато момичето завъртя главата си към нея.

             - Е, боецо, най-после ме намери – разнесе се мелодичния му глас – Сега какмо следва?

             Мрежата увисна в безволево отпусналата се ръка на Калмира.

              - Ти знаеш, че те търся?

              Момичето звънко се засмя.

              - Разбира се! Следя те цяла нощ. Кажи ми - тонът му стана сериозен, – защо служиш на Роик?

              - Защото… - Калмира се позапъна – съм длъжна. Той държи сестра ми като заложница.

              - И аз съм разменната монета за свободата и?

              Калмира кимна.

              Възцари се няколкоминутна напрегната тишина.

              - Запитвала ли си се, защо никой досега не ме е хващал? – обади се отново момичето.

               Жената-воин поклати отрицателно глава.

 

 

 

               - Заради долината – простичко продължи девойката.    - Всичко в нея ми е подвластно, и се подчинява дори и на най-малкият ми капри. Виж!

               Калмира внезапно усети ръката си, в която беше мрежата силно да натежава. Погледна и с изумление установи, че ловното и средство се бе превърнало в поредица от силно преплетени и овързани лиани. Някои от тях се бяха увили около глезените и, и започваха да пускат корени в почвата.

               - Както виждаш си безсилна да ми причиниш каквото и да било – в гласа на момичето нямаше следа от присмех или тържество – Това е моята крепост. А също така и моят затвор.

               Последните думи бяха изречени толкова тъжно, че накараха сърцето на Калмира да се свие от болка. Чувстваше се както в онзи миг, когато се прибра у дома и намери съобще-нието от Роик, че сестра и е в неговите ръце.

                - Нима не може да напускаш пределите на долината си?  - дрезгаво излязоха словата на жената-воин.

                - Не! Или поне не мога, докато някой външен не ме изведе извън границите и. Само, че всички, които идват тук…

                - …са ловци като мен! – кисело довърши Калмирал – Съжалявам!

                Момичето кимна и отново заговори.

                - Докато те наблюдавах тази нощ разбрах, че си много разтревожена. Сега научих и причината за болката ти. Съгласна съм да ти помогна.

                Ако не бяха увилите се около тялото и лиани, Калмира щеше да рухне на земята.

               - Да, ще дойда с теб – потвърди момичето. – Така ще получа правото да се движа, където пожелая из света, а ти ще спечелиш свободата на сестра си.

               - Но Роик ще те превърне в робиня!

               - Може би – да, а може би – не! – беше уклончивият отговор – Ще видим!

               Девойката леко скочи от розата и се запъти към Калмира.

 

 

 

X X X X X

               Лъчите на утринното слънце къпеха хълма в розово. Вятърът люлееше тревичките, по чиито върхове бяха застинали малки капчици роса, въздухът ухаеше на билки.

               Калмира неловко завъртя малките посребрени окови.

               - Не се притеснявай! Протегна ръцете си момичето. – Сама избрах да те последвам и да понеса всичко онова, което ме очаква.

               Жената-воин въздъхна и сложи оковите на китките на девойката. След това я наметна с плаща си и я поведе към сгушилият се в ниското малък палатков лагер. Лоцефа ги последва с тежки стъпки.

               Малко преди Калмира и спътницата и да стигнат до стана от него изскочи голяма група ловци. Те шумно взеха да се въртят около двете жени, смеейки се и отправяйки изпълнени с възхита погледи към Горското цвете. Някои дори посегнаха към момичето, но бързо промениха решението си. Оголеният меч в ръката на Калмира красноречиво показваше какво ще им се случи.

               Изведнъж редиците на ловците се разпръснаха и пред Калмира изникна Есликар – един от най-опасните главорези на Роик.

               - Виждам, че си изпълнила поръчката на господаря – разнесе се съскащия противен глас на мъжът.

               - Да! – кратко отвърна жената-воин. – Сега ми дай пропуска за Исканир.

               - Хм-м-м, това ще бъде сложно, много сложно. Господарят не иска да се лишава от услугите ти.

               Есликар щтракна с пръсти и ловците наколо насочиха оръжията си към Калмира. Ръката и стисна толкова силно дръжката на меча, че чак кокалчетата на пръстите и побеляха.

               - Бих те посъветвал да бъдеш разумна – пристъпи една крачка напред Есликар. – Смъртта ти ще означава и гибелта на сестра ти. Господарят, както знаеш, мрази да държи ненужни вещи.

               Калмира пусна меча, а след това бавно разкопча коланите с останалото си снаряжение. Докато извършваше тези действия ловците не я изпускаха от очи. Когато обаче всичко беше струпано на един куп в краката и, мнозина сведоха оръжията. Точно това очакваше и Калмира. Тя светкавично се озова до тържествуващия Есликар и опря в шията му една малка кама, която до този момент бе крила в токата на колана с лъка си.

             - Чуй ме внимателно, чудовище! – просъска тя в ухото на  изненадания мъж – Искам да заповядаш на главорезите си да хвърлят оръжието и да се махнат от пътя ми. С пропуск или без пропуск отивам в Исканир, за да взема сестра си.

            - Не може да го направиш. Пътя до там е дълъг. Докато стигнеш сестра ти ще бъде мъртва.

            - Не мисля така. “Кондор” лети бързо.

            - Никога няма да ти дам кодовете за управление.

            Калмира натисна шията на Есликар с камата си. Потече тънка струйка зеленикава кръв, очите на мъжа се разшириха от болка.

            - Неприятно, нали? – гласът на жената-воин беше мразовит. – Острието е намазано със сок от кеяд. Още едно такова бодване и смъртта ти е гарантирана. Или смяташ, че главорезите ти ще ме застрелят преди да съм те порязала?

            Есликар огледа ловците, които бяха насочили оръжията си към Калмира.

            - Направете каквото иска, дамата! – нареди той.

            - О, ама ти си можел да бъдеш учтив! – засмя се жената-воин. – В такъв случай бъди така любезен да наредиш да махнат оковите на Горското цвете. Тя идва с мен.

            - Ще си платиш скъпо за това, Калмира! – просъска Есликар, но изпълни нареждането

 

             Роик нададе пронизителен вой и запрати нова кълбовидна мълния към нещото, което доскоро представляваше  градина. Горското цвете беше напуснала своята долина и тръгнала по света. При това беше придружавана от един от най-добрите бойци, воин който го мразеше, и който скоро щеше да поиска главата му. Защото “Кондор” наистина летеше много бързо.

 

             Докосване по рамото накара Калмира да откъсне очи от пулта за управление. Зад гърба и беше застанало Горското цвете.

            - Онова, което направи днес беше много смело – каза момичето. – Осмели се да се опълчиш срещу толкова много и опасни врагове.

            - Нямах избор.

            - Избор винаги има. Но ти благодаря, че го стори и спаси по този начин и мен. Бих искала да бъдеш моя приятелка, Калмира.

            - Аз също бих искала да си моя приятелка, Горско цвете – отвърна жената-воин.

            -Всъщност казвам се Алева – усмихна се момичето и се запъти с бавни крачки към една от луксозните каюти на летящия кораб.

            Калмира се обърна отново към контролният панел. Скоро, много скоро сестра и щеше да бъде при нея. А след това…

Весела усмивка се появи на устните на жената-воин. О, след това имаше толкова много неща за вършене. Тя ускори тягата и “Кондор” се понесе още по-бързо над белите пухкави облаци.



Тагове:   цвете,


Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: silverwolf
Категория: Забавление
Прочетен: 24052
Постинги: 10
Коментари: 120
Гласове: 17
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031