Само едно нещо деляло Бриана от пълното съвършенство. Прекрасните морско зелени очи на феята не можели да виждат заобикалящият я свят. Зла магьосница, завиждаща на Бриана за нейната хубост я омагьосала, отнемайки зрението и. Вещицата също така била обвила с проклятие замъка на феята. Бриана живеела откъсната от света, общувайки единствено с птиците и животните – нейните най-верни и единствени приятели.

                  Но един ден в живота на феята настъпила промяна. Тя дошла под формата на млад и красив рицар. Той се казвал Ремос и бил принца-наследник на съседното кралство.

                  Ремос бил висок и снажен, имал коси с цвят на мед и златисти очи. Въпреки младостта си се бил прочул с много славни подвизи. Много зли създания били загинали от неговата десница, по много бранни полета бил стъпвал кракът му.

                 Поводът принц Ремос да дойде в кралството, където живеела Бриана била молбата на живеещите там хора.Някакъв неуловим и тайнствен звяр се бил появил в земите им. Нощем той препускал из градините, горите и пътищата, оставяйки след себе си пожари. Опитите да го заловят били безуспешни, никой  не  можел да  го зърне.  Създанието  се носело винаги обвито от сиво-бяла мъгла.

                 Принц Ремос обичал много предизвикателствата. Затова без да има нужда да бъде увещаван повече, той облякъл  позлатените си рицарски доспехи, препасал огромният си, обсипан с вълшебни руни и блестящи скъпоценни камъни меч. След това принцът яхнал снежнобелият си боен кон и потеглил на път.

                 След няколко дни, през които не преживял нищо интересно Ремос се озовал в гората на Бриана.

                 Било късно привечер. Вечерните сенки започвали да се сгъстяват, лесът да се изпълва с ревовете на тръгналите на лов хищници. Ремос решил да си потърси място, където да пренощува. Не след дълго младият принц открил една закътана полянка с малко езерце. Той слязъл от седлото и повел коня си към водата. Но преди да я достигне се разнесъл силен гръм. От небето се спуснал невиждан кон. Той имал ален косъм и дълбоки очи, в които горели оранжево-пурпурни пламъци. Сиво-бяла мъгла се стелела покрай него, копитата му били направени от чист пламък.

                 Ремос веднага разбрал, че това е тайнственият звяр, който причинявал беди на хората от кралството. Заедно с това, той останал очарован от жребеца и решил да го улови  и опитоми на всяка цена. Ремос се метнал на седлото. В това време, огненият жребец го видял и изцвилил предизвикателно. После шеметно препуснал през горските поляни.

Започнала шеметна гонитба. Там, където стъпел огненият кон мигом избухвали пожари, въздухът се изпълвал с чер дим. Ремос обаче бил неотлъчно зад него.

                 Не след дълго огненият жребец стигнал до двореца на Бриана. Пред широко разтворените порти се спрял и изцвилил силно. После отново се спуснал в галоп. Ремос го последвал без да си даде сметка, че сега аленият кон не подпалвал нищо, нещо повече – копитата му дори не докосвали земята.

                 Но принцът бил прекалено увлечен от гонитбата, за да забележи това. Изведнъж той загубил огненият кон от погледа си. Тогава Ремос спрял да се огледа и с изненада видял, че се намира в прекрасна градина, в някакъв замък. Целият палат бил направен от млечно розов камък, през широко отворените му врати и прозорци влизали и излизали многобройни птици и животни. Навсякъде царели мир и спокойствие.

                 Щом съгледали човека няколко планински лъва, които до този момент кротко дремели до входа на замъка се надигнали, и със заплашително ръмжене пристъпили напред. Конят на принца изпръхтял нервно и оголил зъби, ръката на младият герой легнала върху дръжката на меча.

                - Няма нужда от това, смели рицарю! Ако си дошъл с добри намерения, моите приятели няма да те наранят.

                - Принцът се обърнал по посока на думите и останал смаян.

                 Към него приближавала чудно красива девойка, облечена в дреха от сребърна свила, в която били вплетени множество златни звездички. Косата и се веела свободно, а лявата и ръка леко се била отпуснала върху гърба на огромен черен мечок.

                - Коя сте Вие, прелестна лейди? – запитал смутено Ремос.

                - Аз съм Бриана Феята, господарката на този замък. А ти кой си чужденецо, и защо преследваш  Пожар?

                - Аз съм принц Ремос, наследникът на трона на Барнатор – представил се Ремос и скочил от седлото. – Преследвах вашият жребец, милейди, защото той причинява големи щети на хората от кралството. Изгаря посевите и домовете им, унищожава пътищата.

               - Пожар не е мой, принц Ремос! Той е мой приятел. За съжаление не знаех, че върши такива поразии. Кръвта му е още много млада. Обещавам да поговоря с него и да го накарам да прекрати набезите си.

               - Ще ви бъда много благодарен, ако го сторите лейди Бриана! Макар че признавам много бих искал този кон да е мой.

               - Желаете да го яздите, така ли, сър Ремос?

               - Да!

               - Е, щом толкова желаете, ще го повикам да се преборите. Пожар обича предизвикателствата. Ако успеете да докажете, че сте достоен за него, той ще стане ваш верен приятел.

                Бриана още не била изрекла думите, когато се появил огненият жребец. Той изпускал от ноздрите си пушек, а очите му изпитателно били вперени в принца.

                Ремос се приближил и се метнал на гърба му. Той едва успял да се вкопчи в гривата му, когато жребецът се понесъл високо над дърветата,оставяйки зад себе си пелена от пушек. Принцът стискал здраво гривата му, и се опитвал с крака да укроти коня. Но жребецът бил не по-малко упорит. Той се спускал внезапно към двора на замъка, втурвал се към небето, или се гмурвал в дълбоки вирове.

                Близо цяла нощ продължила борбата между Ремос и огненият кон. Когато най-сетне двамата застанали пред Бриана, розовите лъчи на слънцето вече обгръщали хоризонта в ласкавата си прегръдка. Телата и на Пожар и на Ремос били покрити с реки от пот, дишането им било тежко.

             - Много си добър, човече! – проговорил огнения кон – От днес аз завинаги ще бъда твой верен приятел.

             - Радвам се, че ще имам за приятел такова прекрасно създание като теб! – отвърнал принца и слязъл от гърба на пожар. Сетне извадил кърпата си и започнал да изтрива потта му.

              Малко по-късно, освежен и облечен в чиста премяна, Ремос закусвал в компанията на Феята. Трапезата била обсипана с пресни горски плодове и мляко, които дивите обитатели били донесли на своята господарка. Специално за принца била сложена и едра, сребролюспеста пъстърва от близката река.

             Двамата подели весел и непринуден разговор. Той дотолкова увлякъл принца, че той забравил не само за яденето, но и за времето. Бриана била много любопитна да узнае какво става по широкият свят. Принцът, който бил пътешествал много с удоволствие и разказвал за страните, които бил видял и за приключенията, които бил преживял.

            Следващите дни Ремос прекарал в замъка на Бриана. Феята го развела из двореца си, показала му скритите в него тайни и чудеса. Ремос обаче сякаш не ги забелязвал. Той бил покорен от своята домакиня. Тя го омайвала с красотата си, а песните и буквално го оставяли без сила, карайки коленете му да се покосяват.

           Дните Бриана и Ремос прекарвали в прохладните градини на двореца, а нощите в разходки под луната.

            - Защо толкова красива девойка като теб, живее толкова самотна в този замък? –не се сдържал и запитал по  време  на поредната им нощна разходка Ремос.

           - Защото такава е моята орисия – отвърнала тъжно Феята. – Злата магьосница, която отне светлината от очите ми, ме затвори с ужасно проклятие в този замък.

             Чак сега, Ремос си дал сметка, че Феята е сляпа. В сърцето на благородния воин  сякаш се забила стрела, той стиснал ядно юмруци.

           - Не мога да повярвам! – казал той. – Прелестно създание като теб да живее по този начин. – Това е ужасно!

           - Не се коси, принце! –погалила Бриана лицето на Ремос. – Аз съм приела съдбата си.

           - Но аз не мога да я приема! – казал принцът, който още щом бил зърнал Феята се бил влюбил в нея. – Кажи ми, Бриана, къде живее злата магьосница, за да се преборя с нея и да ти възвърна свободата и светлината на очите.

           - Замъкът на магьосницата се намира на две седмици път от тук, в северна посока. Но моля те, храбри принце, не отивай там. Това е зло място, където витае смъртта. А аз не искам да те загубя, Ремос. Въпреки че не те виждам, присъствието ти ми носи неизпитвана досега радост, и кара сърцето ми да се вълнува. Моля те, не предизвиквай магьосницата.

           - Не, слънце мое! – отхвърлил молбата на Бриана принца – Аз ще се изправя срещу магьосницата, дори това да ми коства живота. Ако не го сторя, значи да загубя завинаги честта и достойнството си.

            - Добре! – въздъхнала тежко Феята. – Върви! И нека това ти донесе късмет!

             Бриана откачила от гърдите си вечно свежата роза, която носела и я закачила на дрехата на любимия си.

              -В цветето – добавила Феята – има магия. Тя не е много силна, но може да ти помогне в труден час.

              Принцът я прегърнал и двамата прекарали остатъка от нощта сгушени под един величествен дъб.

               На следващото утро, Ремос се въоръжил и яхнал Пожар. Още щом бил научил за пътешествието, което ще предприемат, огненият кон изгарял от нетърпение да се впусне час по-скоро по широките друмища.

               Феята изпратила Ремос до портите на двореца си. От слепите и очи се стичали бисерни сълзи. Принцът я целунал нежно и след това заедно с пожар се понесли над земята.

               Две седмици по-късно, принцът стигнал замъка на злата магьосница. Дворецът се издигал върху назъбени черни скали и отвред бил опасан от дълбоки пропасти. Кулите му приличали на чудовища, черните знамена по стените му навявали обреченост.

               Цялата земя била мъртва и лишена от растителност. Само тук-там се забелязвало по някое криво, изсъхнало дърво, или вятърът подмятал топки от бодливи трънаци и листа.

               Единственият път замъка минавал по върха на висок скален мост. От двете страни на моста имало покрити с плесен скелети на рицари и коне.

               Ремос не се уплашил и подкарал Пожар по скалният мост. Щом стигнал по средата му, тежките железни порти на замъка се отворили и оттам излязъл конник.

              Ездачът бил огромен, облечен целият в черни доспехи. Бил въоръжен с приличен на кула щит и тежък боен топор. Цялата му броня била покрита с остри шипове. Шлемът му представлявал главата на озъбен демон и под него светели две мътно зелени очи.

              Животното, което яздел непознатият конник, било достойно за господаря си. То приличало едновременно на бик и голям гущер. Главата му завършвала с дълги рога, здрави рогови люспи защитавали тялото му.

              - Кой си ти, смъртни, дето се осмеляваш да предизвикаш мен Шарбушал, повелителя на Немъртвите и слуга на Неподражаемата Вишра.

              - Аз съм принц Ремос! – отвърнал предизвикателно младият герой – Дойдох да взема главата на твоята господарка!

               С тези думи принцът изтеглил меча си. Скъпоценните камъни и изписаните по острието вълшебни руни грейнали.

                Смехът на Шарбушал се понесъл като гръмотевица.

                - Значи ме предизвикваш, смъртни! Е, така да бъде! Ще срещнеш смъртта си също като тези безумци тук.

                     Шарбушал пришпорил звяра си. Принцът леко докоснал с длан врата на Пожар и огненият кон се стрелнал напред.

                      Сблъсъкът бил страшен. Бойният топор на Шарбушал се стоварил с всички сили върху главата на Ремос, разбивайки шлема му, и причинявайки му плитка рана. Принцът пък строшил щита на врага си и отсякъл ръката, с която  го държал. Бликнала отровна зелена кръв. Шарбушал изревал и нанесъл нов страховит удар. Той попаднал право в гърдите на  Ремос. В бронята зейнала голяма цепнатина. Но принцът не загинал. Розата на Бриана, която принцът носел под дрехата си го предпазила от смъртоносния удар. Острието на брадвата се строшило, а Шарбушал бил заслепен от изведнъж бликналата ярка светлина. В следващият миг с мощен удар Ремос го разсякъл на две половини. Шарбушал паднал върху сухата пръст и започнал да гори с неестествена зелена светлина. Бико-гущерът изръмжал и понечил да се хвърли върху Ремос. Но от очите на Пожар изригнали унищожителни пламъци. Звярът загинал сред оранжево огнено кълбо, пищейки неистово.

              Ремос потупал гальовно коня по шията и го подкарал към отворените порти на замъка. Никой не го спрял, нито се изправил срещу му. Така принцът стигнал до тронната зала. Тя била голяма, облицована с черен мрамор. Стените и били покрити с кървавочервени завеси. По средата и имало подиум, върху който бил поставен монолитен трон. Той бил направен от един единствен голям диамант и покрит с меки възглавници. Върху тях се била отпуснала предизвикателно облечена жена. Тя имала пищно, съблазнително тяло и студени черни очи.

             Магьосницата изгледала презрително Ремос и Пожар.

              - Значи се намери, кой да убие оня скучен Шарбушал! – измъркала тя. – Много добре. Тъкмо ми беше писнало от глупостите му. Благодаря ги, рицарю! – смехът и се разнесъл из залата.

              - Не съм тук, за да получа твоите благодарности, вещице! Тук съм, за да взема главата ти! – извикал Ремос и надигнал меча си.

               - О, колко сме страшни! Но млади ми, принце, сериозно ли мислиш, че ще се оставя да ме убиеш, само за да може онази малка фея да прогледне отново. Не, малкият ми! Аз съм тази, която ще те убие! Но по специален начин. Ти ще станеш моя нов Шарбушал.

              - Това няма да стане, магьоснице!

              В отговор вещицата отново се разсмяла и плеснала с ръце. Пода се разтворил и оттам се появили множество черни корени, с пурпурни цветчета на върха. Те  се устремили към Ремос и Пожар. Принцът започнал да ги сече с меча си, от който сега изскачали синкави мълнии, а огненият кон ги тъпчел

жестоко. Залата се изпълнила с дим, пушек и насечени корени. Над шума на битката се носел демонският смях на вещицата.

               - Давай принце, давай! Бий се, не се предавай! Ти ще станеш по-велик от Шарбушал. И ще ми донесеш много, много голямо удоволствие.

               Принцът започнал да се уморява, Пожар също. Корените с всяка изминала минута стягали обръча си около тях. Изведнъж един корен яростно шибнал Ремос през лицето. Той паднал, меча излетял от ръката му. Мигновено няколко корена се увили около него и го обездвижили. Същото сполетяло и Пожар.

                 Магьосницата се надигнала от мястото си и бавно се приближила до поваленият принц. В ръката си стискала нож със златно острие.

                  - Добре дошъл в дома ми, принце! – изрекла тя и вдигнала ножа си. И в този миг се случило нещо неочаквано. Към магьосницата се стрелнали многобройни розови храсти, окичени с истински живи рози. Тя запищяла и изпуснала ножа, сковаващите Ремос корени изведнъж се раззеленили и го пуснали. Принцът скочил и се втурнал към меча си. След миг той бил в ръката му. Ремос се приготвил да посече магьосницата, но от това вече нямало нужда. Тя се била превърнала в голяма каменна статуя, обвита от рози. Принцът се огледал и видял, че на мястото където той лежал била паднала розата на Бриана. Вълшебното цвете се било вклинило между един полуразсечен корен и оттам неговата сила се била разпространила по всички корени, превръщайки ги от ужасни убийци в розови храсти.

                  Ремос въздъхнал тежко, метнал се на гърба на Пожар и поел към замъка на Бриана.

                  Феята очаквала любимия си с нетърпение, застанала на върха на най-високата кула. След гибелта на злата магьосница очите и погледнали, а проклятието на замъка паднало. Щом зърнала Ремос, Бриана се впуснала срещу му. От очите и отново капели сълзи, но това били сълзи на радост.

                  Принцът също просълзен прегърнал прекрасната Бриана. След това я отвел в своя дворец и се оженил за нея. Двамата прекарали живота си в щастие и любов, а когато дошъл часът да напуснат земният свят, те застанали до Боговете, за да се запази завинаги любовта им жива и чиста.

Русе, 22 Август 2002 г.