Един разказ с мотиви от българска митология. Той ми донесе 2 награда на конкурса за разказ на електронното списание Сивостен през май 2004
                                                                                             М. Петров

               Беше лето 1185-то. Мизия пламтеше.

              Развълнуван от призива на Асеневци, народът се беше вдигнал срещу ромеите. За кратко време, откак Петър се беше обявил за цар на българите, беше освободена по-голямата част от Северна България. Останалата също бързо минаваше под властта на законните си собственици. Ромейските кастрофилакти отстъпваха без бой или със съвсем символична съпротива поверените им крепости. Прониариите бягаха масово към Варна и останалите черноморски крепости, откъдето с кораби поемаха обратно към Константинопол и родовите си владения.

             Старата Симеонова столица, Велики Преслав все още беше под властта на ромеите. Но не за дълго, както можеше да се съди от все по-затягащият се обръч около нея.

             Беше около два часа след полунощ. В къщата на изкупчика на жито Теофан цареше суетня. Слугите пълнеха и товареха тежки денкове с имане върху спрелите в двора големи коли. Челядта на Теофан, която бе вдигната преди няколко минути от постелите, сънено се обличаше. Носеха се тревожни възклицания.

             В двора коларите и телопазителите на Теофан, нервно проверяваха оръжията си и каишите на седлата. Самият Теофан беше застанал до голямата каменна чешма край портите и нервно подръпваше побелялата си брада.

             Пристигналият преди малко пратеник беше донесъл тревожни новини. Голяма българска войска приближаваше Преслав. Градският гарнизон нямаше голям шанс срещу нея. Още повече, че за българите градът беше не само важен административен център, той беше символ на тяхната национална гордост и самосъзнание. В него беше живял и оттук беше управлявал великият цар Симеон.

             Теофан прекъсна размишленията си и прикова очи към една току-що появила се на двора девойка. Тя беше красива българка, с висока гъвкава снага и златисти свободно пуснати коси. В ръцете си носеше грижливо сгъната рокля от тъмнозелено кадифе.

             - Божано! Божано! – извика гневно Теофан. – Какво правиш? Остави тази дреха? Няма място за нея в багажа! Нито за останалите, Марийо! – Теофан премести поглед към красивата около седемнадесет годишна ромейка, която слизаше от високият чардак на къщата.

            - Татко… - започна Мария, но Теофан и направи знак да замълчи.

            - Нямаме време! – продължи гневно изкупчика. – Хората вече напуснаха града, а ние още се бавим. Ако се забавим още малко варварите ще ни погубят! Хайде, качвайте се!

            Подканата на Теофан не беше никак излишна. Всички останали почти бяха заели местата си, а по улиците отдавна се носеше трополенето на копита и грохотът от колела.

            Божана внимателно остави роклята на една мраморна скамейка, под голяма лозница, която растеше до чардака, и хващайки Мария под ръка я поведе към очакващата ги кола. Очите на ромейката бяха помръкнали. И Божана много добре знаеше причината за тази нейна тъга.

            Мария беше влюбена в един от бившите българи наемници на баща и – Богдан. След провъзгласяването на Петър за цар и избухването на въстанието, Богдан беше един от първите, които вдигнаха оръжие срещу ромеите в околностите на Преслав. Скоро след това се разнесе мълвата, че Богдан станал водач на отбор юнаци. Възседнали своите бързоноги кончета те обикаляли пътищата, правели засади на императорските войници, прогонвали прониариите от владенията им.

            Българите благославяха Богдан, ромеите сипеха клетви срещу него. Що се отнасяше до Мария, тя имаше очи само и единствено за своя любим. Неговата смелост, рискованите му посещения в Преслав, за да я види, бяха завладели сърцето и. При последното си идване, преди около две-три седмици, Богдан и беше казал, че скоро ще я вземе при себе си. Това прибързано заминаване хвърли в ужас Мария. В опитите си да спечели поне още малко време, тя нареди на слугите си грижливо да подредят и натоварят багажа и. Заповедта на Теофан да се оставят повечето дрехи и покъщнина съвсем парализира Мария.

            Половин час по-късно колите на Теофан напуснаха Преслав и присъединявайки се към върволицата от други бежанци поеха по пътя към Варна. В изоставеният дом останаха единствено вятъра и една малка бележка. Нея предвидливата Божана бе скрила под роклята от тъмнозелено кадифе.

            Преслав отново бе български. Улиците бяха изпълнени с ликуващи хора. Носеха се песни и смехове, под звуците на барабани и гайди се виеха кръшни хора. Лееше се вино, на големи огньове се печеха цели волове и агнета.

            Опразнените ромейски домове бързо биваха заемани от български велможи и военачалници, въоръжени до зъби войници пазеха останалите празни къщи от мародери и следяха за реда в старата българска столица.

            Из домът на закупчика Теофан крачеше с мрачно изражение един мъж. Той беше исполин, як като дъб, с остри скули, които издаваха че във вените му тече отчасти куманска кръв. Тялото му беше покрито със здрава плетена ризница, шлем и скъпи, покрити с гъст слой прах дрехи – белег, че е препускал бързо и надалеко.

            До лозницата в двора беше привързан огромен жребец. Вдигащата се от хълбоците му пара беше красноречиво доказателство, че собственика му е пристигнал неотдавна.

            Шумна глъч и конски тропот извести появата на хора в къщата. Мъжът престана да обхожда стаите и излезе на чардака. Около тридесетина конници, тежко въоръжени и уморени, преминаваха през портите. Пред тях яздеше двадесет и три-четири годишен млад мъж. Той беше почти толкова широкоплещест и здрав, колкото застаналият на чардака исполин. Очите му бяха сиви като планинска мъгла, а чертите на лицето му макар и издаващи планинеца не бяха грубовати. В тях се долавяха изтънчеността и красотата на древните римляни. И това не беше учудващо. Прабабата на Добромир – така се наричаше водача на пристигналите воини, беше ромейка от един от най-старите и знатни родове.

            - Заминали са, Добромире! – изрева като ранена мечка исполина. – Никой не е останал!

            - Успокой се, Богдане! – отвърна благо Добромир и скочи от седлото. – Все ще открием някоя следа или жител на Преслав, който да знае накъде са се отправили и кога.

            - Дори и да стане така както каза, Добромире може да се окаже, че сме закъснели – малко по-спокойно рече Богдан.

            - Съмнявам се, приятелю! Тежко натоварени коли и голям керван се движат бавно. А Теофан не би рискувал да се откъсне от основното ядро бегълци. Момчета претърсете къщата! – нареди Добромир на вече слезлите от конете бойци.

            Мъжете бързо потънаха в къщата. Добромир остана за миг замислен на мястото си. После се насочи към каменната пейка, върху която Божана беше оставила роклята. Дрехата си стоеше все там, цяла и непокътната. Само няколко изсъхнали листа бяха паднали върху нея.

            Добромир повдигна дрехата, за да махне листата. Скритата бележка изпадна в нозете му. Той бързо се наведе и я вдигна.

            - Богдане! – извика той, докато очите му я прочитаха за втори път. – Богдане!

            - Какво има? – появи се на чардака исполина.

            - Тръгнали са към Варна.

            С няколко огромни скока Богдан преодоля стълбите и се озова до Добромир, сграбчвайки листчето.

            - Кога? – пресипнало излезе гласът му.

            - Преди не повече от два-три дни – отвърна Добромир, оставяйки роклята обратно на мястото и.

            - Сигурен ли си?

            - Напълно. В неделя имаше силна буря. Ако роклята беше оставена по по-рано тук щеше да е смачкана и запратена в някой ъгъл на двора. А тя е непокътната. Което значи, че къщата е напусната по времето, което ти казах.

            - Какво чакаме тогава? Да тръгваме! – Богдан пристъпи към коня си, но поставената върху рамото му десница на Добромир го спря.

            - Ще тръгнем на сутринта – каза Добромир. – Цяла седмица не сме слизали от седлата и не сме спирали да се сражаваме. И животните, и ние имаме нужда от почивка. Ако препуснем сега след Теофан може изобщо да не го стигнем.

            - Имаш право! – съгласи се с тежка въздишка Богдан. – Ще пренощуваме тук, а призори ще потеглим.

            Богдан влезе обратно в къщата. Добромир остана известно време навън, заслушан във веселящият се град и спрял поглед върху изгрялата пълна луна. Имаше чувството, че му предстои да се случи нещо важно. Но какво? Това беше въпроса, който засега оставаше без отговор.

              Пътят сякаш се губеше в безкрая. Това чувство имаше Добромир, докато се носеше начело на малкият отряд заедно с Богдан. Почти навсякъде гледката беше една и съща – закъснели с есенната оран ниви, безразборно захвърлени предмети. Тук там по пътищата се издигаха бесилки, на които се полюшваха телата и на ромеи, и на българи. Понякога на хоризонта се забелязваха черни, мазни стълбове пушек – свидетелство за опожарени прониарски чифлици. Друг път вятърът донасяше приглушени отзвуци от сражения

             Чак когато месецът се изкачи високо над върховете на дърветата, ездачите спряха за почивка. За място на бивака беше избрана малка долчинка, през която минаваше игрив поток. Стройните явори, които я ограждаха отвред осигуряваха идеално скривалище на воините от чужди очи.

             След като се погрижиха за конете си и утолиха глада си с носената в дисагите суха храна, мъжете налягаха на земята, и загъвайки се с тежките си вълнени наметки потънаха в дълбок спокоен сън. Будни останаха единствено постовите. Техните обиколки под лунните лъчи бяха почти безшумни и създаваха усещането, че безтелесни същества пазят спящите. Живият огън, който обикновено съпътстваше всеки лагер сега не бе запален, тъй като Добромир и Богдан не искаха да привличат излишно внимание. Освен това нощта беше топла. А болшинството от мъжете в отряда бяха от старопланинските села и бяха свикнали да прекарват голяма част от времето си на открито, при много по неблагоприятни условия.

             Малко след полунощ, когато на пост застъпи втората смяна часови, Добромир се събуди. Лагера все така продължаваше да тъне в тишина.

              Младият мъж обходи с поглед спящият лагер. След това стана и се запъти към започващият на няколко крачки по-нататък лес. .

               Пазачът, който охраняваше тази част от лагера – слаб жизнерадостен тракиец на име Боян, му махна приветливо. Сетне продължи да пуши малката си лула.

              Сред дърветата властваше почти гробна тишина. Единствените звуци, които я нарушаваха бяха приглушеното ръмжене на скитащите из храсталаците дребни хищници или протяжните квакания на дървесните жаби. Тук-там по клоните бяха накацали бухали и мълчаливо впиваха очи в онзи, който се осмеляваше да наруши покоя на заспалата гора.

             Изневиделица пред Добромир изникнаха някакви силуети на хора. Той бързо се прилепи до ствола на един широк дъб, ръцете му стиснаха дръжките на меча и камата. Омаян от красотата на нощта и погълнат от собствените си мисли бе допуснал невнимание. Не знаеше нито колко се е отдалечил от лагера, нито къде се намира. Приближаващите се хора правеха положението му още по-тежко. Приятели или врагове – нито единият от двата варианта не беше изгоден за Добромир, Богдан и мъжете с тях. В първият случай щеше да им се наложи да се присъединят към войските на въстаниците, за да освободят останалата част от района от ромейското присъствие. Във вторият случай трябваше да се сражават срещу много по-силен противник. Добромир беше успял да преброи поне шестдесет-осемдесет воини. А сигурно имаше и още.

             За късмет на Добромир, които и да бяха непознатите явно не отиваха в посоката, от която идваше, и в която се намираше лагера му. Малко преди да се приближат до дъба, зад който се криеше Добромир, воините възвиха надясно. След още няколко минути единствено скършените клонки и стъпканата трева показваха, че оттук е минал някой..

             Младият мъж избърса избилата по челото му студена пот и обръщайки се  пое обратно към лагера. До бивака оставаха около двадесет-тридесет разкрача, когато до слуха на Добромир долетя дрънчене на стомана. Той изтегли с проклятие оръжията си и се спусна стремително напред.

             В лагера бушуваше свирепа битка. Мъжете на Добромир и Богдан се биеха отчаяно срещу голяма група воини. Същите воини, които бе видял преди малко Добромир. Как непознатите бяха го изпреварили, как бяха пристигнали преди него, младежът не проумяваше. Но и не се замисли кой знае колко много по въпроса. Щом стъпи на поляната към него веднага се обърнаха трима противници.

            Добромир изтръпна. Това бяха хора, само че поставени под зла сила хора. Лицата им бяха побелели, очите им изцъклени. По дрехите на не един от тях личаха кървави петна. Независимо от това обаче реакциите им бяха мълниеносни, бойното им умение  на висота.

            Добромир на косъм избягна  насочен към главата му меч и намушка един от противниците си в гърдите. Той рухна тежко и повече не помръдна. Добромир се извъртя, мятайки камата си към един прокрадващ се зад гърба на Богдан враг. Острието потъна до дръжката в челото на нападателя. Подобно на посеченият преди миг от Добромир неприятел и този рухна без да издаде звук. Камата още летеше, когато Добромир посече втори нападател и избягна ударът с брадва на третият от противниците си. Сетне се завъртя на пета и с все сила заби острието на меча си между ребрата на воина с брадвата. Той се свлече по очи. Веднага още врагове, може би към десетина и повече се хвърлиха към младият мъж.

            Добромир размаха меча, решен да продаде скъпо живота си. От различни краища се появяваха все нови и нови врагове, а числеността на отряда му намаляваше. Нито мъжеството, нито свирепите викове, с които се окуражаваха другарите му помагаше. Един след друг мъжете падаха на земята, а кръвта им бързо попиваше в пръстта.

             Пред Добромир се изправи изключително едър воин, въоръжен с боздуган. Добромир успя да парира, целящият да разбие черепа му удар. Ударът обаче беше много силен. Мечът излетя от ръката му и тупна далеко от него. Мълчаливият воин вдигна отново боздугана си. Но не можа да нанесе удар. От гърдите му щтръкнаха около дузина къси черни стрели. Той се срина на колене. В същият миг върху него скочи някаква дребна фигура. Блесна острието на дълъг нож. Очите на мълчаливият воин угаснаха.

              Добромир смаяно се огледа. От гората излизаха множество рошави същества, чиито облекла се състояха само от кожи или груби набедрени препаски. Неколцина от тях носеха някакви подобия на ризници. Лицата им не бяха красиви, в тях се смесваше животинското и човешкото. Създанията бяха въоръжени с малки лъкове, дълги ножове, къси копия и обли щитове. Движеха се бързо и издаваха гърлени ръмжащи звуци.

             Добромир преглътна тежко. Таласъми! Беше слушал много приказки за тях, но никога не беше предполагал, че изглеждат по този начин, и че някога изобщо ще ги види наяве. Той погледна към нападащите таласъми, които вече почти бяха прочистили поляната от мълчаливите воини, а след това отправи изпълнен със съжаление поглед към меча си. Беше прекалено далеко.

             Едно от създанията, същото което бе прерязало гърлото на воина с боздугана, улови погледа му. След това с два бързи скока се озова до меча и го вдигна. Преди Добромир да се опомни таласъма беше пред него и му го подаваше. Недоумението на младият мъж стана още по-голямо.

             - Вземи оръжието си потомъко на Сеслав! – разнесе се ръмжащият глас на създанието. – И не се страхувай за живота си, нито за този на приятелите ти. Няма да им навредим.

             Добромир огледа другарите си. Тези, които бяха оцелели гледаха не по-малко невярващо. Никой от тях обаче не бе ранен, нито пък заплашван от таласъмите. След като бяха избили мълчаливите воини, таласъмите се бяха оттеглили по краищата на полянката. Само неколцина бяха останали на мястото на битката и гледаха към изправилият се пред Добромир техен другар.

            - Откъде знаеш кой съм? – попита Добромир.

            - Откъде ли? – излезе нисък смях от гърлото на таласъма. – Та аз наблюдавам теб, и родените преди теб от доста отдавна.

            - Защо?

            Таласъмът погледна към взелата да избледнява луна.

            - Все още е нощ. А през нощта силите на злото са много силни и чуват всичко. Почакай да изгрее слънцето.

            Той бързо се отдалечи към очакващите го таласъми.

            Добромир се приближи до Богдан и останалите воини. Никой не каза нищо, но от нямаше  нужда от приказки. Телата на загиналите им другари трябваше да бъдат погребани така, както повеляваше християнската традиция, независимо от присъствието на странните същества от приказките. Воините хванаха щитовете си и започнаха да копаят в рохкавата мека пръст.

            Когато първият слънчев лъч огря полянката, на нея вече се бе издигнала голяма могила, затрупан с камъни. На върха и вместо кръстове от дърво бяха забити мечовете на загиналите бойци.

            Телата на убитите нападатели бяха отнесени някъде от таласъмите. Къде – никой не попита, нито пък пожела да узнае.

            Таласъмът, който беше заговорил Добромир отново се появи.

            - Сега вече може да ти разкажа, защо те следя Добромире? Но вие май се каните да тръгвате? – съществото любопитно изгледа конете, около които сега сновяха оцелелите воини от отряда.

            - Да, бързаме! И нямаме време да слушаме глупости! – сопна се изправилият се наблизо Богдан.

            - Всеки решава какво иска да чуе, или не. Но ако искаш да узнаеш, къде се намира красивата Мария, и каква беда е надвиснала над главата и, съветвам те да чуеш разказа ми, Богдане – показа бисерно белите  си зъби таласъма.

            Едрият мъж застина с отворена уста. Сетне бавно се отпусна на един близък камък до Добромир. Останалите воини оставиха конете и също се приближиха.

             - Историята е прекалено дълга, а ние имаме прекалено малко време, за да я разказвам в подробности – започна таласъма. – Затова ще бъда възможно най-кратък. Преди години, твоят пра-пра дядо Добромире надвил зла сила в Мечето усое. За благодарност владетелите на нашият свят му дали ключ, който трябвало да бъде използван един ден от негов потомък. Защо не му казали. Аз също не знам. Когато ме изпратиха в света на хората ми заповядаха само да следя потомците на Сеслав. Беше ми казано, че избраното дете ще се роди в определен ден, когато луната бъде скрита от очите на смъртните, в час когато силите на Мрака и Светлината са равни по мощ.

Ти, Добромире се роди в определения час. Но заедно с теб се роди и още едно дете. То беше потомък на една от най-ужасните и зли вещици. Беше се родил злодей. Но, уви това не беше злодей, изтъкан  от обикновени човешки страсти. Това беше създание носещо в себе си и част от магията на вълшебният свят.

               Двамата с него израснахте в света на хората. Но за разлика от теб, това дете на Мрака водеше двойнствен живот. Живееше не само в света на хората, но влизаше и в света на приказните създания. Причини много беди и започна да плете ужасни мрежи от козни и предателства.

              Само по себе си това Дете на Мрака не притежаваше силата на нито един от властелините на приказния свят, нито пък на някой от човешките владетели. Но независимо от това, в известна степен то беше много по-силно. Когато над живота му в приказния свят надвиснеше заплаха, то бягаше в света на човеците. А когато го заплашваха хора, винаги намираше убежище в Света на приказните създания. Това движение между двата свята го превърна в голяма опасност. Опитите да вълшебните създания да се справят с него се оказаха безуспешни.Независимо от силата си, повечето от тях не могат да напуснат своето царство. Обикновен човек също не можеше да се справи с него. Онези, които понечиха на му се противопоставят бяха или безмилостно унищожени, или пречупени и превърнати в негови покорни слуги. Тези воини срещу, които се бихте бяха точно такива.

             Единствено човек, имащ способностите да се движи между света на приказните създания и света на смъртните може да бъде достоен противник на тази зла сила. И този човек си ти, Добромире! Ти имаш ключ за нашия вълшебен свят, а силата ти макар и необвързана с магия не отстъпва на това тъмно създание. Както казах и преди малко, двамата с него сте родени в час, когато между силите на Светлината и Мрака цареше равновесие. Но преди да се изправиш срещу него, ти първо ще трябва да се пребориш с някои от неговите най-ужасни слуги. Един от тях пази входа към света на приказните създания. Той също така държи прекрасната Мария.

             - Къде? – подскочи Богдан. Очите му искряха.

             - Недалеко оттук, в една стара воденица. Но изслушайте ме до края! – вдигна ръка таласъма. – Аз и моите другари, няма да можем да дойдем с вас и да ви помогнем да освободите момичето, тъй като около воденицата има заклинания, които ни възпират. Самият враг срещу, който ще се изправите не е за подценяване. Воденицата служи за сборище на една от най-големите разбойнически дружини. В нея има към тридесет-четиридесет отчаяни главорези. Техният водач, слугата на твоя противник Добромире, е върколак – при това много опасен. Битката ви ще бъде тежка, затова бъдете предпазливи.

             След тези думи таласъмът се отдалечи, потъвайки в гъстата гора. Другарите му го последваха.

             - Май е време и ние да тръгваме – каза Богдан и стана.

             - Да тръгваме, но накъде? – обади се един от воините на име Вълко. – Натам накъдето ни каза онова изчадие. Защото за мен, това с което говорихме си беше тъмна сила. – Вълко се прекръсти. Повечето от мъжете последваха примера му.

             Свиреп огън блесна в очите на Богдан. Добромир обаче превари приятеля си.

             - Има ли значение накъде ще поемем? Рано или късно следите пак ще ни доведат до мястото, където се намира момичето. И, ако това е същата воденица, за която говори таласъма какво ще спечелим, ако се забавим. Нищо! А девойката и другите пленници, които са във воденицата могат много скоро да бъдат погубени от разбойниците, ако не им се притечем на помощ. Нима някой от вас иска това да се случи?

             Вълко пристъпи неловко. Смущение обзе и останалите воини.

             - На конете! – заповяда Добромир.

            Мъжете бързо се метнаха на седлата. Минута по-късно силно намалелият отряд напусна мястото на нощната битка и на срещата с таласъмите и пое отново по прашният друм.

            - Къде по дяволите се намира тази воденица? – гласът на Богдан проехтя като гръмотевица.

            Добромир повдигна глава, но не отговори. Беше вече късен следобед, а те не бяха намерили и помен от следа, която да подсказва, че наоколо е имало селище, или каквито и да било човешко присъствие. Добромир вече започваше да се пита дали срещата с таласъма не е била среща с наистина зла сила, която е имала за цел да ги вкара в някоя ужасна клопка.

             - Ездач! Идва ездач! – разнесе се гласът на Вълко.

              Всички погледнаха в посоката, в която сочеше ръката на воина. Една петниста кобила бавно приближаваше. Върху гърба и се беше отпуснал дребен конник, наметнат със сиво-черен овчарски ямурлук. Макар и далеко бе видно, че е накрая на силите си.

              Добромир леко побутна с пети жребеца си. Животното се стрелна като буря напред. Останалите ездачи също го последваха. Но в цяла Мизия нямаше кон, който да се мери по бързина с враният жребец на Добромир. Конят беше представител на прочутата арабска порода, животни които се отглеждаха за шейхове, и които струваха няколко пъти теглото си в златни перпери. Него младият мъж бе получил в знак на благодарност от един иноверец – везир на велик султан, задето спаси живота му и този на дъщеря му в коварните улици на Солун.

              Жребеца бързо преодоля разстоянието до приближаващият ездач. Щом се озова до него, Добромир протегна ръка, за да го подкрепи. Тъкмо навреме. Конникът изпусна юздите и залитна. Качулката на ямурлука му падна и пред Добромир се разкри едно красиво, пребледняло женско лице. За миг той трепна, сетне бързо издърпа жената на седлото пред себе си.

              - Божана! – отекна гласът на Богдан, и след секунда, той застана до Добромир.

              - Познаваш ли я? – запита младият болярин и подаде припадналото момиче на Вълко и още един воин. Те грижливо го поеха и го положиха върху меката трева. Добромир слезе от коня и коленичи до девойката, отпушвайки меха с вода.

              - Разбира се, че я познавам! – отвърна Богдан, също слизайки от коня. – Божана е най-вярната дружка на Мария. Тя сигурно знае къде я държат в плен…

              Добромир напръска лицето на момичето с вода. То нададе тих стон, клепачите му потръпнаха и след малко две красиви очи объркано примигнаха срещу слънчевата светлина. Гледката на брадясалите лица на мъжете и проблясващата стомана, го накараха да нададе ужасен писък.

              - Не се страхувай! Ние сме приятели! – каза Добромир и махна с ръка към воините. Те бързо отстъпиха назад.

              - Да, вече си в безопасност! – обади се Богдан.

              Божана се обърна към този, когото познаваше. Тревогата почти изчезна от лицето и.

              - Значи сте намерили бележката ми – рече тя.

              - Да! А сега, след като намерихме теб, ще освободим и Мария и останалите. Накъде се намира воденицата?

              - Откъде знаете за воденицата? – изненада се девойката.

             - Дълга история. Сега е по-важно да стигнем до тази воденица преди залез слънце, и да се разправим с разбойниците, които държат изгората ми – изръмжа Богдан. Колко път има до воденицата?

            - Не повече от час езда в североизточна посока. Боя се обаче че няма да бъдете достатъчни, за да сломите разбойниците. Те са два пъти повече от вас. А до залез слънце сигурно ще се върнат и останалите.

            - Значи във воденицата сега има около двадесетина мъже – поглади брадичката си Добромир. – Добре, имаме шанс с един бърз удар да се справим с тях, а след това да посрещнем както трябва и останалите. Колко пленници има в тази воденица?

            - Около четиридесет. По-голямата част са жени и деца. Но има над дузина войници и колари от кервана на Теофан. Сигурна съм, че те ще се бият. Както и аз!

            Добромир погледна изненадано момичето.

             - Не ми ли вярваш? – девойката извади изпод ямурлука си един нож, по чието острие имаше засъхнала кръв. -–С това намушках един изверг, който се опита да поругае честта ми – пламна огън в очите и. - След това избягах в гората и се скрих в една затулена пещера. Там престоях два-три дни, тъй като през това време разбойниците ме търсеха. Чак днес следобед успях да се измъкна, вземайки кобилата на един заспал разбойник-постови.

             - Проявила си голяма смелост! – Добромир леко се поклони. – Но ще е добре, ако в бъдещата схватка стоиш настрана от мечовете и стрелите. Ако искаш да ни помогнеш, може да ни помогнеш, като се погрижиш за жените и децата. Те ще бъдат много уплашени.

              Божана не отговори. От устните и се отрони само една тежка въздишка.

             - Да потегляме! – извика Богдан и пръв даде пример, възсядайки коня си.

             Добромир също възседна своя жребец. Божана понечи да се качи на своята кобила, но младият мъж я спря.

              - Това животно е много уморено и старо – каза той. – А ние ще се движим бързо. Ще яздиш с мен! – той протегна ръка и повдигна Божана поставяйки я зад гърба си.

              - Добре! – отвърна тихо момичето, а по бузите му изби лека червенина.

              Ездачите препуснаха през равното поле.

              Воденицата се бе сгушила сред дебрите на величествена гора. Тя беше голяма и стара. Издигаше се на левият бряг на силно затлачена река. На десният бряг имаше някакви обрасли в зеленина руини – на чифлик или малко село – трудно можеше да се определи. Едно беше сигурно – воденицата беше тук много отдавна, може би още от времето на първите българи по тези земи. Това личеше и от изронените воденични камъни, и от изтърбушените стени. През някои от дупките се виждаха грубо сковани бараки или покрити с животински кожи навеси. Мяркаха се мъже по долни ризи, носеха се груби смехове и звън от ковашки чукове.

              - Тези момци май са много смели, или глупави! – каза Богдан и огледа покривите на постройките. – Като изключим онези двама пияници, които удушихме при брода, не виждам стражи.

             -  Може би онова, което ни каза онзи странен приятел е било истина – подсмихна се Добромир. – И разбойниците разчитат повече на невидимото, отколкото на видимото. Е, да им покажем колко са остри мечовете ни. В атака!

              Със силни крясъци малкият отряд излезе иззад прикритието на дърветата и препусна в бесен галоп срещу воденицата.

Магьосникът Роик се отпусна в тапицираното с черно кадифе кресло, скръствайки ръце под брадичката си. До полу-нощ оставаха не повече от четири часа. После ТЯ, щеше да бъде негова.

              Тънка усмивка плъзна по устните на Роик. Още откакто беше научил за нея, той започна да гради своя капан. Правеше го бавно, прецизно, с течение на години. Проверяваше внима-телно и най-малкото късче информация и пръскаше купища богатства за поддържане на цели армии от ловци и шпиони. Естествено всичките му действия бяха пазени в тайна от Братството. След провалът на Великия Магистър преследването и беше забранено, а ТЯ обявена за Свещена Богиня. Малцината, които дръзнаха да нарушат забраната загинаха от ужасна смърт на границите на Нейната долина. Но Роик никога нямаше да повтори грешката на онези глупаци…

             - Калмира е тук, господарю! – разнесе се сух, безплътен глас.

             - Пусни я! – нареди кратко Роик и завъртя креслото си срещу вратата.

             Двете високи, боядисани в пурпур крила безшумно се плъзнаха встрани, и през обленият в златиста светлина вход пристъпи една жена. Тя беше с ръст малко над средния, с младолико лице и черни очи. Косата и беше синьо-зеленикава, къса, със завити навътре краища. Тялото и беше почти пълна загадка, тъй като цялото беше покрито със здрави плътни доспехи. Под лявата си мишница жената носеше посребрен шлем със забрало, покрай рамото и се спускаше къса кафява наметка. Кинжал в скъпоценна ножница и малък двуостър меч се полюшваха върху широкият и кожен колан.

             - Приветствам с добре дошла, великия воин Калмира в моя скромен дом! – разнесе се леко металическия глас на Роик.

             Жената го изгледа презрително.

              - Спести ми остроумието си, магьоснико! Знаеш, че съм длъжна да се подчинявам на заповедите ти, защото държиш сестра ми като заложница. Но някой ден, аз ще я открия и освободя. А после ще те убия.

              - О, стига! – махна с ръка Роик, сякаш прогонваше досадно насекомо. – Не те повиках тук, за да слушам отново глупавите ти заплахи, нито пък да ти се подигравам. Искам да ти предложа нещо.

             - Какво?

             - Свободата на сестра ти и твоята независимост.

             Калмира леко отстъпи назад, изненадана от чутото.

             - Не се шегувам! – продължи сериозно Роик – Виж!

             Магьосникът насочи ръката си към малкото бистро басейнче в центъра на стаята. От обсидиановият му продълговат пръстен изскочи ярък лъч. В мига, в който докосна водата се вдигна висока пелена от пяна и разноцветни пръски. После пелената изчезна и на мястото и се появи усмихнато младо момиче. То беше седнало с подгънати крака върху една шарена черга и си играеше с едно пухкаво тигро-лъвче.

             За няколко секунди изображението се задържа. Сетне се разпадна на множество светлинки. Те се завъртяха вихрено, и няколко мига след това се превърнаха в град с белокаменни къщи и дворци с кристални куполи.

             - Както виждаш, сестра ти се чувства добре в Исканир – заговори отново Роик – Забавлява се и очаква да отидеш да я вземеш.

             - Какво трябва да направя? – запита с тежка въздишка Калмира.

             - Да ми доведеш Горското цвете.

             - Но това е неизпълнимо. Часът…

             - …на появата и наближава. И аз знам точното място. Ти само трябва да я уловиш и да я предадеш на моите хора. В замяна на това ще получиш пропуск за Исканир и свободата на сестра си.

             Калмира погледна към отново появилото се изображение на момичето с тигро-лъвчето и произнесе една единствена дума:

             - Приемам!

             - Мъдър избор! – изръкопляска Роик – Така няма да ми се наложи да изпращам Екзекутор в Исканир.

             Очите на Калмира проблеснаха зловещо. Когато обаче заговори, гласът и бе равен и лишен от емоции.

             - Ще се постарая да останете доволен от мен, господарю!

             Жената-воин се поклони ниско.

             - Не се и съмнявам, че ще положиш всички усилия, Калмира. Сега върви! “Кондор” те очаква във вътрешния двор, за да те отнесе до долината. На борда му ще намериш всичко онова, от което се нуждаеш.

             Калмира кимна и напусна залата. Веднага щом вратите се затвориха зад гърба и, Роик притвори очи, изпадайки в транс. Въпреки че нямаше да вземе лично участие в лова, той щеше да го наблюдава чрез своите вълшебни очи.

X X X X X

             Величествените клони на екантите се сплитаха, образувайки един причудлив свод. Червеникаво-оранжевите им фуниевидни цветове излъчваха тежък, запленяващ аромат, а гладките им жълто-белезникави листа искряха меко под лъчите на двете сини луни. Искрящите на небосвода звезди си съперничеха по яркост с кръжащите около стволовете на дърветата големи рояци светулки. Ревовете на излезлите на лов хищници, писъците на жертвите и песните на нощните птици се смесваха в един зловещ и едновременно с това запленяващ концерт.

             Калмира рязко дръпна юздите на лоцефа си. Животното разтърси тежката си, покрита с шипове глава и след като издаде няколко приглушени гърлени звука застина неподвижно.

             Калмира свали шлема си и обля главата си с вода от закаченият на седлото и мях. Скоро щеше да съмне, а тя все още не беше открила следи от Горското цвете. Това означаваше, че или Роик не беше определил правилно мястото, или че тя беше пропуснала нещо, въпреки…

             Нежна мелодия, долетяла сякаш от множество кристални камбанки накара Калмира да замръзне. Жената воин остави внимателно мяха на мястото му, и плъзвайки се от гърба на лоцефа си, предпазливо се запромъква напред.

             Около петдесет ярда по-нататък дърветата внезапно свършиха. Калмира с мъка се въздържа да не възкликне от изненада. Поляната, която се разкриваше пред погледа и беше голяма и изпъстрена с чуден килим от разнообразни и ярки храсти и цветя. По средата и имаше голяма златно-виолетова роза. Чашката и беше широко разтворена и върху меката и подложка от тичинки беше седнало стройно, младо момиче. То имаше сребриста, гладка кожа, зелени устни и очи. Късите и тънки шипове, които стърчаха от двете страни на тънката му грациозна шия също бяха зелени. Момичето нямаше коса, но това ни най-малко не намаляваше красотата му. Четиривърхата звездичка, която проблясваше между дъговидните му вежди и златната полудъга от дясната страна на лицето му, му придаваха своебразен чар. Никаква дреха не скриваше хармоничното му, съвършено тяло.

             Малко ято птички-пауни беше накацало покрай момичето и изпълваше въздуха с чудните трели, които беше чула преди малко Калмира. Жената-воин разтърка очите си. Никога не бе предполагала, че високомерните птички-пауни могат да пеят така прекрасно, нито пък че съществува такова прелестно създание, като седналото в розата момиче. Би било престъпление да го предаде в ръцете на Роик. Но от друга страна, това беше цената, която трябваше да плати, за да получи сестра и свободата си.

             Калмира свали от гърба си тънката, обвита в приспиващо заклинание мрежа и изскочи от скривалището си.

             Краката на жената-воин още не бяха докоснали цветния килим, когато момичето завъртя главата си към нея.

             - Е, боецо, най-после ме намери – разнесе се мелодичния му глас – Сега какмо следва?

             Мрежата увисна в безволево отпусналата се ръка на Калмира.

              - Ти знаеш, че те търся?

              Момичето звънко се засмя.

              - Разбира се! Следя те цяла нощ. Кажи ми - тонът му стана сериозен, – защо служиш на Роик?

              - Защото… - Калмира се позапъна – съм длъжна. Той държи сестра ми като заложница.

              - И аз съм разменната монета за свободата и?

              Калмира кимна.

              Възцари се няколкоминутна напрегната тишина.

              - Запитвала ли си се, защо никой досега не ме е хващал? – обади се отново момичето.

               Жената-воин поклати отрицателно глава.

               - Заради долината – простичко продължи девойката.    - Всичко в нея ми е подвластно, и се подчинява дори и на най-малкият ми капри. Виж!

               Калмира внезапно усети ръката си, в която беше мрежата силно да натежава. Погледна и с изумление установи, че ловното и средство се бе превърнало в поредица от силно преплетени и овързани лиани. Някои от тях се бяха увили около глезените и, и започваха да пускат корени в почвата.

               - Както виждаш си безсилна да ми причиниш каквото и да било – в гласа на момичето нямаше следа от присмех или тържество – Това е моята крепост. А също така и моят затвор.

               Последните думи бяха изречени толкова тъжно, че накараха сърцето на Калмира да се свие от болка. Чувстваше се както в онзи миг, когато се прибра у дома и намери съобще-нието от Роик, че сестра и е в неговите ръце.

                - Нима не може да напускаш пределите на долината си?  - дрезгаво излязоха словата на жената-воин.

                - Не! Или поне не мога, докато някой външен не ме изведе извън границите и. Само, че всички, които идват тук…

                - …са ловци като мен! – кисело довърши Калмирал – Съжалявам!

                Момичето кимна и отново заговори.

                - Докато те наблюдавах тази нощ разбрах, че си много разтревожена. Сега научих и причината за болката ти. Съгласна съм да ти помогна.

                Ако не бяха увилите се около тялото и лиани, Калмира щеше да рухне на земята.

               - Да, ще дойда с теб – потвърди момичето. – Така ще получа правото да се движа, където пожелая из света, а ти ще спечелиш свободата на сестра си.

               - Но Роик ще те превърне в робиня!

               - Може би – да, а може би – не! – беше уклончивият отговор – Ще видим!

               Девойката леко скочи от розата и се запъти към Калмира.

X X X X X

               Лъчите на утринното слънце къпеха хълма в розово. Вятърът люлееше тревичките, по чиито върхове бяха застинали малки капчици роса, въздухът ухаеше на билки.

               Калмира неловко завъртя малките посребрени окови.

               - Не се притеснявай! Протегна ръцете си момичето. – Сама избрах да те последвам и да понеса всичко онова, което ме очаква.

               Жената-воин въздъхна и сложи оковите на китките на девойката. След това я наметна с плаща си и я поведе към сгушилият се в ниското малък палатков лагер. Лоцефа ги последва с тежки стъпки.

               Малко преди Калмира и спътницата и да стигнат до стана от него изскочи голяма група ловци. Те шумно взеха да се въртят около двете жени, смеейки се и отправяйки изпълнени с възхита погледи към Горското цвете. Някои дори посегнаха към момичето, но бързо промениха решението си. Оголеният меч в ръката на Калмира красноречиво показваше какво ще им се случи.

               Изведнъж редиците на ловците се разпръснаха и пред Калмира изникна Есликар – един от най-опасните главорези на Роик.

               - Виждам, че си изпълнила поръчката на господаря – разнесе се съскащия противен глас на мъжът.

               - Да! – кратко отвърна жената-воин. – Сега ми дай пропуска за Исканир.

               - Хм-м-м, това ще бъде сложно, много сложно. Господарят не иска да се лишава от услугите ти.

               Есликар щтракна с пръсти и ловците наколо насочиха оръжията си към Калмира. Ръката и стисна толкова силно дръжката на меча, че чак кокалчетата на пръстите и побеляха.

               - Бих те посъветвал да бъдеш разумна – пристъпи една крачка напред Есликар. – Смъртта ти ще означава и гибелта на сестра ти. Господарят, както знаеш, мрази да държи ненужни вещи.

               Калмира пусна меча, а след това бавно разкопча коланите с останалото си снаряжение. Докато извършваше тези действия ловците не я изпускаха от очи. Когато обаче всичко беше струпано на един куп в краката и, мнозина сведоха оръжията. Точно това очакваше и Калмира. Тя светкавично се озова до тържествуващия Есликар и опря в шията му една малка кама, която до този момент бе крила в токата на колана с лъка си.

             - Чуй ме внимателно, чудовище! – просъска тя в ухото на  изненадания мъж – Искам да заповядаш на главорезите си да хвърлят оръжието и да се махнат от пътя ми. С пропуск или без пропуск отивам в Исканир, за да взема сестра си.

            - Не може да го направиш. Пътя до там е дълъг. Докато стигнеш сестра ти ще бъде мъртва.

            - Не мисля така. “Кондор” лети бързо.

            - Никога няма да ти дам кодовете за управление.

            Калмира натисна шията на Есликар с камата си. Потече тънка струйка зеленикава кръв, очите на мъжа се разшириха от болка.

            - Неприятно, нали? – гласът на жената-воин беше мразовит. – Острието е намазано със сок от кеяд. Още едно такова бодване и смъртта ти е гарантирана. Или смяташ, че главорезите ти ще ме застрелят преди да съм те порязала?

            Есликар огледа ловците, които бяха насочили оръжията си към Калмира.

            - Направете каквото иска, дамата! – нареди той.

            - О, ама ти си можел да бъдеш учтив! – засмя се жената-воин. – В такъв случай бъди така любезен да наредиш да махнат оковите на Горското цвете. Тя идва с мен.

            - Ще си платиш скъпо за това, Калмира! – просъска Есликар, но изпълни нареждането

             Роик нададе пронизителен вой и запрати нова кълбовидна мълния към нещото, което доскоро представляваше  градина. Горското цвете беше напуснала своята долина и тръгнала по света. При това беше придружавана от един от най-добрите бойци, воин който го мразеше, и който скоро щеше да поиска главата му. Защото “Кондор” наистина летеше много бързо.

             Докосване по рамото накара Калмира да откъсне очи от пулта за управление. Зад гърба и беше застанало Горското цвете.

            - Онова, което направи днес беше много смело – каза момичето. – Осмели се да се опълчиш срещу толкова много и опасни врагове.

            - Нямах избор.

            - Избор винаги има. Но ти благодаря, че го стори и спаси по този начин и мен. Бих искала да бъдеш моя приятелка, Калмира.

            - Аз също бих искала да си моя приятелка, Горско цвете – отвърна жената-воин.

            -Всъщност казвам се Алева – усмихна се момичето и се запъти с бавни крачки към една от луксозните каюти на летящия кораб.

            Калмира се обърна отново към контролният панел. Скоро, много скоро сестра и щеше да бъде при нея. А след това…

Весела усмивка се появи на устните на жената-воин. О, след това имаше толкова много неща за вършене. Тя ускори тягата и “Кондор” се понесе още по-бързо над белите пухкави облаци.

Родени в далечни незнайни села

Израсли по бойни трънливи поля

Те нямат семейно огнище, подслон

другар им е мечът, друмът им е дом.

Те храбро се бият под чуждия флаг,

не чувстват омраза към чуждия враг.

На онзи що злато звънливо  плати,

Те стават най-верни и смели бойци.

”Презрени наемници!”-кралете сочат.

Усетят ли ножа, ги викат със почит.

Желани са тез ветерани сурови,

защото полагат държавни основи.

Когато черен плащ обвий гората
и тайнствено ечи злокобен вятър
От призрачни руини мълчаливи
Излитат твари мамещо красиви

Тях някога  човекът е създал
Но тъмна мощ духът им обладал
Живеят те по  древни правила
За тях най-вкусно нещо е кръвта

Прекланят се пред лунния светлик
и ненавиждат слънчевия лик
"Вампири" - плахо селяни шептят,
щом в мрак с криле невидими плющят.

Бухал в клоните бухува
Вълчи вой далеч се чува
Вятър люшка нежни листи
Лее се луна сребристо

Стъпки екнат приглушено
Факли светят притаено
В кожи, с мечове войници
Стягат призрачни редици.

Сенки по лица танцуват
Искри в броните лудуват.
Остриетата са в кръв.
И сърца жадуват стръв.

Ден велик за отмъщение,
на душите изкупление.

За богатства и земи

вдигнаха се крамоли

О,позор! И своят крал

те загубиха без жал.

Ален  хоризонт огрява,
враг безчетен приближава.
Войни доблестни се сбират,
и очи от гняв присвиват
И живота- славен дар
слагат в кралския  олтар

Плющят на вятър горди знамена
и конници подемат песента
минават ескадроните под строй
Пред онзи що превърна се в герой.

Роди се той в безумни времена,
де смърт витаеше на стремена.
Там милосърдието беше непознато
Приятелството се купуваше със злато.

Баща му бе добър деспот
но не дочака радостен живот.
Загина той от хора- зверове
Горяха мирни селски домове.

От този час, за принца млад
Започна път - трънлив, нерад
От вси страни прииждат злите сили,

за сеч и бран не стигат сетни сили.
Барони заговори  му кроят,
убийци в ходниците му сновят.

Но с призрачния вълк за страж

не губеше тоз принц кураж.
Сам враговете си сразяваше
и дух народен укрепяваше.
Рог прокънтя отблизо и далеч,

че стичат се при него меч след меч
като порой мъжете на честта
и рицари на справедливостта.

 Започна поход труден и велик
 прославен днес от бард и историк.
И славни бяха битките безчет
за свобода, против омразен гнет.

Отдъхна златно- синьото море,

степта безбрежна с буйните коне

На трон блестящ се възкачи
и мечът на луната окачи
митичният и мъдър властелин
единствен и непобедим.

Във времена магически прастари
В години на войни и чудни твари
Девойка се роди прекрасна
С усмивка слънчева и ясна
С коси – бушуващи вълни,
С луна в дълбоките очи.
Тя беше  цвете рядко и неземно
уханна лилия сред блато  черно
За нея бардове и рицари, герои
Трошаха копия и думи във двубои 
Велможи, перове от свят незнаен

за погледа й идваха омаен.
За хубостта й нежна чужденци
полагаха в нозете й венци.
В чертозите й весел смях цареше

Светът жесток далеч за нея беше.
Ала дойде мигът на  ден злочест 
Войска на злото идва- лоша вест.
Изтръпнаха и пламнаха гори,
а кървав хоризонт за бой гори.
И воини мечове в десници взеха
На бран с развяти флагове поеха.
И стана тихо в белия  дворец
Замина даже  малкия щурец
Принцесата усети самотата
и кладенеца сух на празнотата.
Сред стихнали градини тя се скиташе
и пръстите молитвено си сплиташе.
Съмнение в сърцето й чувствително
гореше я  обезпокоително.
Войната беше свързана със нея,

обречена награда за злодея.
Сълзите ясни питаха я как,

но отговора тънеше във мрак.
В една студена и  дъждовна нощ
фучеше вятърът с гробовна мощ.
Злокобна мълния небето озари
и портите се пръснаха в трески.
Повдигнал тежка брадва, черен щит
В палата стъпи воин от гранит
Със твърда стъпка тръгнал бе напред,
сечеше стражи и слуги наред
Целта му беше кулата сребриста
със господарката лъчиста.
В сатенени чаршафи млада дева

изгаряше на своята постеля.
Усещаше със всички фибри злото,
Но то й бе сковало съществото.
Гигантът влезе страховит, крещящ
Остави замък мъртъв и тъжащ.
Отнесе скъпоценен товар
във храм загадъчен и стар.
Положи девата на камък древен
изричаше магия с глас напевен.
В мъгла и мрак обгърна се гората

и зла прокоба бдеше в тъмнината.
Ала звезда девойката огря
Изтръгвайки я светло от  съня.
Не лумна страх и гняв в сърце ранимо,

а воля бяла, древна, несломима.
Вълшебни бяха нейните слова,

превърнали злодея във скала.
Мъглата пръсна с музика игрива,

повика еднорог със буйна грива.
Препускаше вълшебницата бяла
и поклони й се природа цяла.

Разцъфваха цветя, дъга искреше

и всичко отпреди по- чудно беше.

А на исполина на главата

семейство гълъби измъти си яйцата..

КАК БЕ СЪЗДАДЕН СВЕТА И КАК ИЗБУХНА БОЖЕСТВЕНАТА ВОЙНА

         В началото бе Хаоса – всемирният, всепоглъщащ и неконтролируем Хаос, който се носеше безцелно из пространството. Но Хаосът бе самотен, ако въобще би могло да бъде наречено самотно нещо постоянно изменящо се, без начало и без край.

         По едно време Хаосът забеляза, че нещо бе започнало да се оформя недалеко от сърцевината му, нещо което успяваше да се запази неизменно и цяло, без да претърпи каквато и да било трансформация. И Хаосът разбра – беше дал началото на нов живот. Хаосът освободи създанието си, и се оттегли настрани, наблюдавайки го любопитно.

         Новата сила започна да расте, да се уголемява, да привлича множество космически частици и елементи от периферията на Хаоса.

         Хаосът се запита: “Дали не съм се разделил на две?” Но едва задал си въпроса, той получи отговора му. Новата сила започна да твори неща, които се запазваха постоянни, без да променят формата си. Любопитството на Хаосът стана още по-голямо.

         Новата сила твореше и твореше, създавайки все нови и нови неща. Най-накрая Хаосът не можа да издържи и се обърна към нея.

         - Какво правиш? – запита той.

         - Създавам – отвърна силата.

         - И сам виждам, че създаваш. Но какво представлява това?

         Хаосът посочи някакво жълто-оранжево кълбо, около което се въртяха девет други различни по форма големина и цвят кълбета. Множество по-малки или по-големи сфери от светлина бяха пръснати около тях.

         - Нарича се система, слънчева система – поясни силата. – Това е слънцето – посочи тя ярката топка. – Нещата, които се въртят около него са планети. Другите неща са звезди, спътници, астероиди, мъглявини… - взе да изрежда силата, посочвайки всяко нещо поотделно.

         - Всичко е много интересно и красиво – каза Хаосът. – Ще направиш ли още?

         - Да, но след като приключа тук.

         - Но какво има да правиш още? – попита недоумяващо Хаосът.

         - Трябва да оформя всички планети като Земята.

         Силата посочи към едно от въртящите се около Слънцето кълба, което беше обсипано с пъстра багра от цветове и безброй много одушевени същества и неживи предмети.

         - Това ще ти отнеме много време – възкликна Хаосът. – Защо не си създадеш помощници, които да довършат работата вместо теб?

         - Не знам дали ще мога.

         - Опитай! Та ти си Съзиданието – рече Хаосът, давайки име на новата сила.

         Съзиданието гребна шепа енергия от голямото космическо езеро, което беше сътворило, омеси я с космически частици и част от сърцевината си и създаде осем топчета. После хвърли по едно топче на недовършените планети. Топчетата паднаха и се превърнаха в същества много приличащи на днешните хора. Тъй се родиха Боговете. Тези Богове бяха:

         Арсила – Богиня на мъдростта и изкуствата

         Ренила – Богиня на красотата и любовта

         Сторм – Богиня на бурите, светкавиците и дъждовете

         Азрила – Богиня на светлината, живота и огъня.

         Сартор – Бог на войната, смелостта и доблестта

         Некрос – Бог на мрака, разрухата и смъртта

         Калерот – Бог на времето

         Турал – Бог на мистиката и тайнствата

         Съзиданието повери на грижите на Боговете сътвореното от него и продължи да създава нови светове.

         Докато Боговете бяха много, много млади те създаваха и оформяха поверените им планети, срещаха се редовно, обсъждаха постигнатото и разменяха идеи. После, когато тези занимания им станаха досадни, те взеха да експериментират, създавайки различни раси, развивайки ги и следейки тяхното поведение спрямо бедствията, с които ги обсипваха, или развитието на конфликтите, които генерираха помежду им.

         Но дойде ден, когато и това омръзна на Боговете. Тогава те обърнаха поглед към Земята. Дотогава Земята макар и непрекъснато стояла в полезрението на Боговете беше възприемана като мрачно и сурово място, място където бродеха чудовищни и отблъскващи летящи, водни и сухоземни влечуги. Така беше до деня, в който динозаврите изчезнаха.

         Първа откри красотата на Земята на Арсила. Веднъж Богинята на мъдростта изпусна своето Кълбо на Знанието и то падна на Земята. След като в продължение на няколко дни, Арсила търси безуспешно кълбото си, тя повика на помощ своите сестри – Ренила и Сторм. Трите Богини бързо намериха вълшебния предмет и докато го търсеха натрупаха множество приятни впечатления от Земята.

         Сторм бе заинтригувана от многобройните и непознати за нея въздушни течения, от топлите ветрове, страховитите щормове, ужасяващите урагани.

         Ренила остана възхитена от прекрасните планини, бързоногите антилопи и сърни, гордите елени, царствените лъвове, могъщите слонове; смъртоносните, но прекрасни змии и всички останали представители на многобройния и разнообразен животински свят.

         Арсила беше запленена от искрящите златни и сребърни късове, които бе намерила в някои реки, от минералите и скъпоценните камъни, от които по-късно джуджетата и елфите изработиха прекрасни произведения на изкуството. Разнообразният климат, почви, флора, фауна и води откриха пред Богинята на мъдростта нова област за проучванията и.

         Когато по-късно Богините се прибраха по домовете си, всяка от тях бе решила да поиска Земята за себе си от техния баща Съзиданието.

         Но когато на следваща среща между Боговете и Съзиданието, Ренила, Арсила и Сторм изрекоха в един глас желанието си да притежават Земята, Съзиданието им отвърна, че няма намерение да дели нищо. Сътвореният от него свят беше за всички Богове.

         Богините не възроптаха срещу Съзиданието, но тайно в себе си решиха, че по един или друг начин ще се сдобият със Земята.

         Арсила, която като най-мъдра беше предвидила отрицателен отговор от страна на своя баща се бе постарала тихомълком от останалите Богини да прехвърли свои войски на Земята. И когато амазонките на Ренила стъпиха върху нея, Арсила връхлетя отгоре им и почти ги унищожи. Ренила бързо отстъпи и започна да докарва останалите си армии на Земята. Заедно с това Ренила се обърна към братята си Турал и Сартор за помощ. Сартор отказа, аргументирайки се, че не желае да се замесва в женска кавга. Турал обаче охотно подкрепи Ренила. Богът на мистиката и тайнствата ненавиждаше Арсила, заради презрителното и отношение към неговите окултни науки.

         Войските на Ренила и Турал бързо принудиха Арсила да отстъпи зад здравите каменни стени на своите фортове. Съюзниците вече се готвеха да нанесат съкрушаващ удар върху Богинята на мъдростта, когато удариха силите на Сторм.

         Ренила и Турал светкавично отстъпиха в различни посоки, а армиите на Сторм се нахвърлиха свирепо върху силно оределите сили на Арсила. Само благодарение на здравите крепостни стени и батареите си от стрелометни машини и катапулти, войските на Арсила успяха да се задържат на позициите си, докато пристигнат подкрепления. Сторм бе принудена да отстъпи.

         При отстъплението си Турал бе ранен от едно копие. Богът седна на един камък, за да излекува раната си. Но преди да го стори камъкът започна да излъчва меко сияние. Скоро Турал се почувства свеж и изпълнен със сили, а раната изчезна.

         Възхитен, че се е докоснал до непознато нему тайнство, Турал реши, че си заслужава да притежава Земята. Така вече четирима Богове започнаха да си оспорват господството над нея.

         Некрос, който на своята планета експериментираше с неживи остана възхитен от избухналата война, тъй като тя му предоставяше предостатъчно материал за опитите му. Но когато вбесената Ренила връхлетя отгоре му, задето Некрос бе посмял да превърне едни от най-верните и загинали генерали в зомбита, Бога на смъртта и разрухата реши, че света ще бъде много по-спокойно място, ако се населява само от неживи. Некрос пренесе своите войски на Земята, преследвайки обаче не власт, а тотално унищожение на всичко живо.

         С тази си постъпка Некрос предизвика своята сестра, Богинята на Светлината, живота и огъня – Азрила. Тя веднага събра силите си и ги хвърли срещу му.

         Почти едновременно с Азрила във войната влезе и Калерот. Богът на времето не можеше да си представи какво би настанало, ако света бъдеше населен от неменящи се и неумиращи същества. Освен това след избухването на войната между Арсила, Ренила, Турал и Сторм в пространствения поток на времето бяха настъпили аномалии с неизяснен характер. Калерот бе твърдо решен да отстрани този проблем, дори ако му се наложеше да спре братята и сестрите си със силата на оръжието.

         Последен в битката за Земята се включи Сартор. Бога на войната направо излезе извън кожата си от яд като разбра, че допуска братята и сестрите му да се забавляват с най-мащабният и епичен военен конфликт, който някога беше избухвал в Слънчевата система, без неговото участие.

         Сартор бързо събра армиите си и се прехвърли на Земята, жадувайки за славни и кървави битки.

         Така започна Божествената война.

Русе, 18 Март 2001 год.

                   Само едно нещо деляло Бриана от пълното съвършенство. Прекрасните морско зелени очи на феята не можели да виждат заобикалящият я свят. Зла магьосница, завиждаща на Бриана за нейната хубост я омагьосала, отнемайки зрението и. Вещицата също така била обвила с проклятие замъка на феята. Бриана живеела откъсната от света, общувайки единствено с птиците и животните – нейните най-верни и единствени приятели.

                  Но един ден в живота на феята настъпила промяна. Тя дошла под формата на млад и красив рицар. Той се казвал Ремос и бил принца-наследник на съседното кралство.

                  Ремос бил висок и снажен, имал коси с цвят на мед и златисти очи. Въпреки младостта си се бил прочул с много славни подвизи. Много зли създания били загинали от неговата десница, по много бранни полета бил стъпвал кракът му.

                 Поводът принц Ремос да дойде в кралството, където живеела Бриана била молбата на живеещите там хора.Някакъв неуловим и тайнствен звяр се бил появил в земите им. Нощем той препускал из градините, горите и пътищата, оставяйки след себе си пожари. Опитите да го заловят били безуспешни, никой  не  можел да  го зърне.  Създанието  се носело винаги обвито от сиво-бяла мъгла.

                 Принц Ремос обичал много предизвикателствата. Затова без да има нужда да бъде увещаван повече, той облякъл  позлатените си рицарски доспехи, препасал огромният си, обсипан с вълшебни руни и блестящи скъпоценни камъни меч. След това принцът яхнал снежнобелият си боен кон и потеглил на път.

                 След няколко дни, през които не преживял нищо интересно Ремос се озовал в гората на Бриана.

                 Било късно привечер. Вечерните сенки започвали да се сгъстяват, лесът да се изпълва с ревовете на тръгналите на лов хищници. Ремос решил да си потърси място, където да пренощува. Не след дълго младият принц открил една закътана полянка с малко езерце. Той слязъл от седлото и повел коня си към водата. Но преди да я достигне се разнесъл силен гръм. От небето се спуснал невиждан кон. Той имал ален косъм и дълбоки очи, в които горели оранжево-пурпурни пламъци. Сиво-бяла мъгла се стелела покрай него, копитата му били направени от чист пламък.

                 Ремос веднага разбрал, че това е тайнственият звяр, който причинявал беди на хората от кралството. Заедно с това, той останал очарован от жребеца и решил да го улови  и опитоми на всяка цена. Ремос се метнал на седлото. В това време, огненият жребец го видял и изцвилил предизвикателно. После шеметно препуснал през горските поляни.

Започнала шеметна гонитба. Там, където стъпел огненият кон мигом избухвали пожари, въздухът се изпълвал с чер дим. Ремос обаче бил неотлъчно зад него.

                 Не след дълго огненият жребец стигнал до двореца на Бриана. Пред широко разтворените порти се спрял и изцвилил силно. После отново се спуснал в галоп. Ремос го последвал без да си даде сметка, че сега аленият кон не подпалвал нищо, нещо повече – копитата му дори не докосвали земята.

                 Но принцът бил прекалено увлечен от гонитбата, за да забележи това. Изведнъж той загубил огненият кон от погледа си. Тогава Ремос спрял да се огледа и с изненада видял, че се намира в прекрасна градина, в някакъв замък. Целият палат бил направен от млечно розов камък, през широко отворените му врати и прозорци влизали и излизали многобройни птици и животни. Навсякъде царели мир и спокойствие.

                 Щом съгледали човека няколко планински лъва, които до този момент кротко дремели до входа на замъка се надигнали, и със заплашително ръмжене пристъпили напред. Конят на принца изпръхтял нервно и оголил зъби, ръката на младият герой легнала върху дръжката на меча.

                - Няма нужда от това, смели рицарю! Ако си дошъл с добри намерения, моите приятели няма да те наранят.

                - Принцът се обърнал по посока на думите и останал смаян.

                 Към него приближавала чудно красива девойка, облечена в дреха от сребърна свила, в която били вплетени множество златни звездички. Косата и се веела свободно, а лявата и ръка леко се била отпуснала върху гърба на огромен черен мечок.

                - Коя сте Вие, прелестна лейди? – запитал смутено Ремос.

                - Аз съм Бриана Феята, господарката на този замък. А ти кой си чужденецо, и защо преследваш  Пожар?

                - Аз съм принц Ремос, наследникът на трона на Барнатор – представил се Ремос и скочил от седлото. – Преследвах вашият жребец, милейди, защото той причинява големи щети на хората от кралството. Изгаря посевите и домовете им, унищожава пътищата.

               - Пожар не е мой, принц Ремос! Той е мой приятел. За съжаление не знаех, че върши такива поразии. Кръвта му е още много млада. Обещавам да поговоря с него и да го накарам да прекрати набезите си.

               - Ще ви бъда много благодарен, ако го сторите лейди Бриана! Макар че признавам много бих искал този кон да е мой.

               - Желаете да го яздите, така ли, сър Ремос?

               - Да!

               - Е, щом толкова желаете, ще го повикам да се преборите. Пожар обича предизвикателствата. Ако успеете да докажете, че сте достоен за него, той ще стане ваш верен приятел.

                Бриана още не била изрекла думите, когато се появил огненият жребец. Той изпускал от ноздрите си пушек, а очите му изпитателно били вперени в принца.

                Ремос се приближил и се метнал на гърба му. Той едва успял да се вкопчи в гривата му, когато жребецът се понесъл високо над дърветата,оставяйки зад себе си пелена от пушек. Принцът стискал здраво гривата му, и се опитвал с крака да укроти коня. Но жребецът бил не по-малко упорит. Той се спускал внезапно към двора на замъка, втурвал се към небето, или се гмурвал в дълбоки вирове.

                Близо цяла нощ продължила борбата между Ремос и огненият кон. Когато най-сетне двамата застанали пред Бриана, розовите лъчи на слънцето вече обгръщали хоризонта в ласкавата си прегръдка. Телата и на Пожар и на Ремос били покрити с реки от пот, дишането им било тежко.

             - Много си добър, човече! – проговорил огнения кон – От днес аз завинаги ще бъда твой верен приятел.

             - Радвам се, че ще имам за приятел такова прекрасно създание като теб! – отвърнал принца и слязъл от гърба на пожар. Сетне извадил кърпата си и започнал да изтрива потта му.

              Малко по-късно, освежен и облечен в чиста премяна, Ремос закусвал в компанията на Феята. Трапезата била обсипана с пресни горски плодове и мляко, които дивите обитатели били донесли на своята господарка. Специално за принца била сложена и едра, сребролюспеста пъстърва от близката река.

             Двамата подели весел и непринуден разговор. Той дотолкова увлякъл принца, че той забравил не само за яденето, но и за времето. Бриана била много любопитна да узнае какво става по широкият свят. Принцът, който бил пътешествал много с удоволствие и разказвал за страните, които бил видял и за приключенията, които бил преживял.

            Следващите дни Ремос прекарал в замъка на Бриана. Феята го развела из двореца си, показала му скритите в него тайни и чудеса. Ремос обаче сякаш не ги забелязвал. Той бил покорен от своята домакиня. Тя го омайвала с красотата си, а песните и буквално го оставяли без сила, карайки коленете му да се покосяват.

           Дните Бриана и Ремос прекарвали в прохладните градини на двореца, а нощите в разходки под луната.

            - Защо толкова красива девойка като теб, живее толкова самотна в този замък? –не се сдържал и запитал по  време  на поредната им нощна разходка Ремос.

           - Защото такава е моята орисия – отвърнала тъжно Феята. – Злата магьосница, която отне светлината от очите ми, ме затвори с ужасно проклятие в този замък.

             Чак сега, Ремос си дал сметка, че Феята е сляпа. В сърцето на благородния воин  сякаш се забила стрела, той стиснал ядно юмруци.

           - Не мога да повярвам! – казал той. – Прелестно създание като теб да живее по този начин. – Това е ужасно!

           - Не се коси, принце! –погалила Бриана лицето на Ремос. – Аз съм приела съдбата си.

           - Но аз не мога да я приема! – казал принцът, който още щом бил зърнал Феята се бил влюбил в нея. – Кажи ми, Бриана, къде живее злата магьосница, за да се преборя с нея и да ти възвърна свободата и светлината на очите.

           - Замъкът на магьосницата се намира на две седмици път от тук, в северна посока. Но моля те, храбри принце, не отивай там. Това е зло място, където витае смъртта. А аз не искам да те загубя, Ремос. Въпреки че не те виждам, присъствието ти ми носи неизпитвана досега радост, и кара сърцето ми да се вълнува. Моля те, не предизвиквай магьосницата.

           - Не, слънце мое! – отхвърлил молбата на Бриана принца – Аз ще се изправя срещу магьосницата, дори това да ми коства живота. Ако не го сторя, значи да загубя завинаги честта и достойнството си.

            - Добре! – въздъхнала тежко Феята. – Върви! И нека това ти донесе късмет!

             Бриана откачила от гърдите си вечно свежата роза, която носела и я закачила на дрехата на любимия си.

              -В цветето – добавила Феята – има магия. Тя не е много силна, но може да ти помогне в труден час.

              Принцът я прегърнал и двамата прекарали остатъка от нощта сгушени под един величествен дъб.

               На следващото утро, Ремос се въоръжил и яхнал Пожар. Още щом бил научил за пътешествието, което ще предприемат, огненият кон изгарял от нетърпение да се впусне час по-скоро по широките друмища.

               Феята изпратила Ремос до портите на двореца си. От слепите и очи се стичали бисерни сълзи. Принцът я целунал нежно и след това заедно с пожар се понесли над земята.

               Две седмици по-късно, принцът стигнал замъка на злата магьосница. Дворецът се издигал върху назъбени черни скали и отвред бил опасан от дълбоки пропасти. Кулите му приличали на чудовища, черните знамена по стените му навявали обреченост.

               Цялата земя била мъртва и лишена от растителност. Само тук-там се забелязвало по някое криво, изсъхнало дърво, или вятърът подмятал топки от бодливи трънаци и листа.

               Единственият път замъка минавал по върха на висок скален мост. От двете страни на моста имало покрити с плесен скелети на рицари и коне.

               Ремос не се уплашил и подкарал Пожар по скалният мост. Щом стигнал по средата му, тежките железни порти на замъка се отворили и оттам излязъл конник.

              Ездачът бил огромен, облечен целият в черни доспехи. Бил въоръжен с приличен на кула щит и тежък боен топор. Цялата му броня била покрита с остри шипове. Шлемът му представлявал главата на озъбен демон и под него светели две мътно зелени очи.

              Животното, което яздел непознатият конник, било достойно за господаря си. То приличало едновременно на бик и голям гущер. Главата му завършвала с дълги рога, здрави рогови люспи защитавали тялото му.

              - Кой си ти, смъртни, дето се осмеляваш да предизвикаш мен Шарбушал, повелителя на Немъртвите и слуга на Неподражаемата Вишра.

              - Аз съм принц Ремос! – отвърнал предизвикателно младият герой – Дойдох да взема главата на твоята господарка!

               С тези думи принцът изтеглил меча си. Скъпоценните камъни и изписаните по острието вълшебни руни грейнали.

                Смехът на Шарбушал се понесъл като гръмотевица.

                - Значи ме предизвикваш, смъртни! Е, така да бъде! Ще срещнеш смъртта си също като тези безумци тук.

                     Шарбушал пришпорил звяра си. Принцът леко докоснал с длан врата на Пожар и огненият кон се стрелнал напред.

                      Сблъсъкът бил страшен. Бойният топор на Шарбушал се стоварил с всички сили върху главата на Ремос, разбивайки шлема му, и причинявайки му плитка рана. Принцът пък строшил щита на врага си и отсякъл ръката, с която  го държал. Бликнала отровна зелена кръв. Шарбушал изревал и нанесъл нов страховит удар. Той попаднал право в гърдите на  Ремос. В бронята зейнала голяма цепнатина. Но принцът не загинал. Розата на Бриана, която принцът носел под дрехата си го предпазила от смъртоносния удар. Острието на брадвата се строшило, а Шарбушал бил заслепен от изведнъж бликналата ярка светлина. В следващият миг с мощен удар Ремос го разсякъл на две половини. Шарбушал паднал върху сухата пръст и започнал да гори с неестествена зелена светлина. Бико-гущерът изръмжал и понечил да се хвърли върху Ремос. Но от очите на Пожар изригнали унищожителни пламъци. Звярът загинал сред оранжево огнено кълбо, пищейки неистово.

              Ремос потупал гальовно коня по шията и го подкарал към отворените порти на замъка. Никой не го спрял, нито се изправил срещу му. Така принцът стигнал до тронната зала. Тя била голяма, облицована с черен мрамор. Стените и били покрити с кървавочервени завеси. По средата и имало подиум, върху който бил поставен монолитен трон. Той бил направен от един единствен голям диамант и покрит с меки възглавници. Върху тях се била отпуснала предизвикателно облечена жена. Тя имала пищно, съблазнително тяло и студени черни очи.

             Магьосницата изгледала презрително Ремос и Пожар.

              - Значи се намери, кой да убие оня скучен Шарбушал! – измъркала тя. – Много добре. Тъкмо ми беше писнало от глупостите му. Благодаря ги, рицарю! – смехът и се разнесъл из залата.

              - Не съм тук, за да получа твоите благодарности, вещице! Тук съм, за да взема главата ти! – извикал Ремос и надигнал меча си.

               - О, колко сме страшни! Но млади ми, принце, сериозно ли мислиш, че ще се оставя да ме убиеш, само за да може онази малка фея да прогледне отново. Не, малкият ми! Аз съм тази, която ще те убие! Но по специален начин. Ти ще станеш моя нов Шарбушал.

              - Това няма да стане, магьоснице!

              В отговор вещицата отново се разсмяла и плеснала с ръце. Пода се разтворил и оттам се появили множество черни корени, с пурпурни цветчета на върха. Те  се устремили към Ремос и Пожар. Принцът започнал да ги сече с меча си, от който сега изскачали синкави мълнии, а огненият кон ги тъпчел

жестоко. Залата се изпълнила с дим, пушек и насечени корени. Над шума на битката се носел демонският смях на вещицата.

               - Давай принце, давай! Бий се, не се предавай! Ти ще станеш по-велик от Шарбушал. И ще ми донесеш много, много голямо удоволствие.

               Принцът започнал да се уморява, Пожар също. Корените с всяка изминала минута стягали обръча си около тях. Изведнъж един корен яростно шибнал Ремос през лицето. Той паднал, меча излетял от ръката му. Мигновено няколко корена се увили около него и го обездвижили. Същото сполетяло и Пожар.

                 Магьосницата се надигнала от мястото си и бавно се приближила до поваленият принц. В ръката си стискала нож със златно острие.

                  - Добре дошъл в дома ми, принце! – изрекла тя и вдигнала ножа си. И в този миг се случило нещо неочаквано. Към магьосницата се стрелнали многобройни розови храсти, окичени с истински живи рози. Тя запищяла и изпуснала ножа, сковаващите Ремос корени изведнъж се раззеленили и го пуснали. Принцът скочил и се втурнал към меча си. След миг той бил в ръката му. Ремос се приготвил да посече магьосницата, но от това вече нямало нужда. Тя се била превърнала в голяма каменна статуя, обвита от рози. Принцът се огледал и видял, че на мястото където той лежал била паднала розата на Бриана. Вълшебното цвете се било вклинило между един полуразсечен корен и оттам неговата сила се била разпространила по всички корени, превръщайки ги от ужасни убийци в розови храсти.

                  Ремос въздъхнал тежко, метнал се на гърба на Пожар и поел към замъка на Бриана.

                  Феята очаквала любимия си с нетърпение, застанала на върха на най-високата кула. След гибелта на злата магьосница очите и погледнали, а проклятието на замъка паднало. Щом зърнала Ремос, Бриана се впуснала срещу му. От очите и отново капели сълзи, но това били сълзи на радост.

                  Принцът също просълзен прегърнал прекрасната Бриана. След това я отвел в своя дворец и се оженил за нея. Двамата прекарали живота си в щастие и любов, а когато дошъл часът да напуснат земният свят, те застанали до Боговете, за да се запази завинаги любовта им жива и чиста.

Русе, 22 Август 2002 г.

Добре дошли  приятели!

Казвам се Мирослав Петров. От Русе съм и много обичам да пиша и да измислям истории за различни приказни светове и герои. Магията и фантазията винаги са били притигателен магнит за мен. Защото чрез силата на думите и мисълта човек може да си позволи да пътешества, да се превърне в храбър рицар или могъщ магьосник, да язди дракон и да изживее всичко онова, което е бленувал в детските си мечти.
Лично аз много обичам да чета фентъзи, което е определило и насоката на творчеството ми. 
Целта на тези страници  е да ви разкрият тайните на моя вълшебен свят и да ви накарат да се забавлявате и да почувствате дъха на магията и приключенията.


Миро